Ани погледна към небето. То бе ясно, без
облаци и слънцето я заслепи. Седеше на плажа без цел, можеше да седи така цял
ден и да рови в пясъка, ако не беше на работа. Въздъхна. Работата не й се
удаваше.
С малкото пари, събрани от майка й, стегна
стария си куфар и започна работа като готвач в ресторант на Слънчев бряг. Беше
технолог инженер, тъкмо се беше дипломирала, но беше толкова стеснителна, че не
можеше да се реши да работи по специалността. Сега стискаше последите си
левчета в ръката и мечтаеше да полети като онзи турист с водния парашут, който
не спираше да привлича погледа й.
Какво друго й оставаше? Главният готвач я
предупреди, че е разсеяна, не им трябват невнимателни работници. Трябваше да се
върне. Но се страхуваше от мълчанието на майка си, която вярваше в нея. Живееха
в малко планинско градче. А тя бе последвала съвета на една приятелка да опита
в морските курорти през сезона, да натрупа опит и пари, които й трябваха
повече, отколкото можеше да си признае.
За да отпъди неприятните мисли Ани се взираше
в морето и търсеше с поглед моторната лодка, която летеше по вълните наляво,
после надясно и тя все не се решаваше. Изпитваше страх от водата. Не можеше да
плува. Страхуваше се и от високото. Не можеше да си представи, че ще полети със
самолет. Парашутът не беше същото, но се извисяваше право нагоре, и сякаш
вятърът и морето нямаха власт над него, само усилията на лодката и въжетата,
които го дърпаха надолу, за да не се откъсне и да полети на воля.
Същата приятелка й каза, че веднъж в живота си
човек прави по нещо откачено, непременно нещо, от което го е страх. Момичето
погледна последните пари в ръката си. Стигаха за един полет. Ще полети, а после
ще се върне в малкото градче и ще разказва за морето, такова каквото не й беше
останало време да го види и почувства. Стана и с поглед забит в пясъка стигна
до парашута, който тъкмо се беше освободил.
Двама инструктори се заеха да я подготвят и й
задаваха непрекъснато въпроси, на които тя не разбираше смисъла. Те ловко й
сложиха спасителна жилетка и предпазен шлем, засуетиха се около сбруите,
закачиха седалка и я поканиха да седне. Тя бе по-скоро права, отколкото
седнала, но почувства облекчение. Ще седи.
После всичко й беше като на сън. Не помнеше как
се озова на лодката, навътре в морето. Готова за полет. Сама. Моторът забръмча
и силно дръпване я накара да полети плавно назад и нагоре, докато не се извиси
изцяло. От страх не отвори очи и разпери ръце, които пореха въздуха. Хиляди
тръпки я обгърнаха цялата, загъделичкаха я в стомаха. Любопитството в нея
надделя и тя плахо погледна към слънцето.Светлината му бе непоносима. Погледна
надолу. Виждаше босите си крака и вълните, плажа, крайбрежната ивиц а и
хотелите, кацнали като гларуси, ослепяващи с белите си цветове. Тя летеше.
Летеше! Летеше! Един стаен вик на обида към самата себе си се откъсна от
сърцето й и тя весело размаха ръце и крака. Тя не летеше, тя изведнъж се
почувства свободна, и с това страхът й се отдалечаваше и смаляваше, като
хората, които се превръщаха в кукли. Тя ги разглеждаше отгоре и не можеше да
повярва, че лети.
Когато я откачиха от парашута, погледна към
лодката. От нея скочи инструкторът, който й се усмихна и тя видя, че очите му
са сини. Преди да успее да я заговори, Ани си тръгна.
На другия ден тя не сгреши нито една поръчка.
Сготви всичко, както трябва и главният готвач я гледаше внимателно, доволен от
умното и способно момиче.
А Ани мислеше за полета си над морето и за
онова особено чувство на свобода, което не можеше да опише с думи.
джапанки и книжки: Лариса Ангелова © Всички права запазени.
Погледни пак от Константин Лаков
"При Капитан Коста" на Егейско море от Вида ПиронНяколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 1част
Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 2 част
Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 1 част
Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2 част
Няма коментари:
Публикуване на коментар