 |
| Награждаване на Наталия Цветанова от гр. Монтана |
Постъпиха 800 творби от цялата страна.
Жури в състав: Валери Станков, Мирела Иванова и Добрина Топалова определиха следните носители на награди в Националния конкурс за поезия "От заник слънце озарени" 2012 в град Поморие:
Първа награда - Наталия Димитрова Цветанова - гр. Монтана
Втора награда - Елка Тодорова Стоянова - гр. Бургас
Трета награда - Филип Гарбис Кабакян - гр. Стамболийски
Награждаването се състоя на 21 юли 2012 г., в 20 часа в киносалона на читалище "Просвета" - гр. Поморие.
1 награда- Наталия Цветанова
повярвах че небето е за мен
не знаех че тревата е висока
от истини светът е заледен
годините изстиват…
без посока са…
мълчи…
и ме съблича този дъжд…
събрал съня в небесната си чанта…
дано не ме събудят изведнъж
на слънцето разскърцаните панти…
дано и аз до теб да помълча
преди нощта да тръгне… едноока……
разплискай ме когато загорча..
хвърли ме!
като камък!
в най-дълбокото!!!
с водата ще преглътна всеки вик
ще стана тишина… от предсказания
родено в кръстопътните ми стихове
най-истински крещящо е мълчанието…
така оставам
в мократа трева
начупена… и малка… като пита…
ще чакам
в прегорялата тава
небето да поникне
от трохите
ще чакам…
в аромата на деня
лъжите са овързани
на плитки
с трохите… думите ще извървя…
най-силните мълчания са в плиткото
с дъх на синя приказка
с думи шия
копринено бъдеще –
нежно
и цветно
но на времето тънките шевове все се разпадат
грозен шал от объркани букви и скоби наметнал
крета смачкан животът
през черния сняг на площада
с пепелта
от античната вечност притоплям съня си
върху устните бавно догарят наивните рими
моя приказка уж
а обувката все ми е тясна
уж бродирах любов
а ръцете оплитаха зима
и…
до синьо е бяла нощта
и до синьо е светла
сини улици спуснах в душата си вместо пердета
два прегазени изгрева още в очите ми лепнат
затова си нарязах небето
на сини парчета
затова и мечтите на сини парчета нарязах
а от капките синьо сърцето така се подува…
не посмях да се върна при теб
и защото се мразя
и защото отдавна приех –
пепеляшки не съществуват
шия с думи
а думите…
само сглобяват въпроси
пак от кръпки гноясват стените на синята стая
напиши ми писмо
с таен знак
за магично докосване
разкажи ме такава –
нарязана
и нетрайна
в пепелта
едноцветно потъвам
разшита
и боса
в пепелта…..
като синя прашинка
от синя
безкрайност
с тих
по устните ми стърже празен стих
без думи
без заглавие
с душа на мравка
навярно на вселената и писна
от опити да залеся луната с макове
ще приютя измръзналия смях
под камъка
до крушата
в дъха на вятъра
не знаеш как /по змийски/ ме е страх
да пропълзя към себе си….
и да се чакам…
някъде
да се изгубя в теб
като игла
да изплета от мислите каляска
поне една изкуствена мъгла
да бе покрила устните ми
вместо пясъка…
поне едно измислено небе
да беше хвърлило
върху съня ми птица
очите са прегънати
на две
очите са смирени
като в житница
и става тихо!
всяка тишина
зад черната врата ми е по мярка
дъждът ще нарисува планина
нощта в такава приказка е малка
заглъхнал шепот
кален
мокър
стих…
притихвам под отъпканото жито…
бодлите на живота преброих
в зелените висулки под очите
и…
още търся двете ти ръце
да бъдат храм в неделния ми празник
след толкова бодливи страхове
живея с най-човешките остатъци
смешности
катеря се по стъкления бряг
в градината
измислено се гоня
ще се настигна
ще се върна
пак
без теб обърках корените с клони
и вместо семена
садя пера
мечтите с ръкавици са обути
копая облаците
и летя
в пръстта…
в безлунни измерения се лутам
навярно „да живееш не е грях”
навярно „да обичаш е човешко”
нарочно сипвах в сънищата смях
нарочно тази приказка е смешна
препъвам се в ръцете на дъжда
над зимата морето се навежда
сега сме двама -
мама
и нощта
стопяваме небето…
в жълти свещници
от думите се уча да мълча
в такава тишина се раждат вещици
за теб
един кръгъл пейзаж скочи в мойта издраскана мисъл
и си тръгна от мен тази зима облечена в черно
и се скърши нощта
безразсъдна
бездомна
безсилна
и прие се че със теб
много истински сме се намерили
научи ме да пиша красиво
разсънващо
лятно
научи ме да дишам с листата на вишната в двора
подари ми онази история
приказно-златна
за наивното гущерче сгушено в твоя прозорец
научи ме да бъда до теб
и до теб да сънувам
колко дълги години самотно в подметките лепнат
съблечи ме от всички луни
като дъжд ме целувай
налепи ми пера
да летя
да надлитна небето…
научи ме!
страхът е гора
над която е светло
къртичини
не казвай лека нощ
не ми се спи
не знаеш как се спи в такава киша
какво очаквам –
девет лунни ниши
две розови джуджета
три обичам те…
съсирена от сънища луна
останала без посеви…
от взиране
аз пак ще свикна
и да не летя
и да не се намирам
къде се търся
някъде в дъжда
в тунелите
в изгнилото поникване
в средата на кошмарите е прах
в кошмарите е светло
но
ще свикна
да можех само да се спусна в тях
в кошмарите са ярки всички петъци
и всички суети…
и светят…
светят ми
зелени дни
зелени гласове
изтрити разстояния
заклещени
нахълтали в съня
ръце…..
ръце
в които безвъзвратно се смаляват вещите…
боли ме цялата ми тишина
най-трудно в тишината се делят жестокости
на колко глътки да се разделя
….
преди да тръгна
ще ти подаря
една луна
и четири посоки
ли(п)си
от глупост ли пропуснах този свят
не ми достигна смях да се събудя
67 птици свих отляво
67 дни
да ми напишат полет
ще влезеш ли през синята врата
(знам
дребни са на птиците сърцата)
аз мога да ти дам една поляна
една река
гнездо
скала
къртичина
и най-обикновената човечност
но не и безразличие
и…
как в такъв куплет очаквам нежност
(оказа се че птиците са врани)
оскубах тях
оскубах пролетта
с кора покрих дърветата на двора
и дворът стана прав
и стана кисел
от бързане небето коленичи
(как дребни са на враните сърцата)
сега съм само гарван без пера
наших ги по луната
да си има…
а някакъв наронен синкав здрач
а някакъв насинен рохкав здрач
а някакъв ~~~
обръща мисълта
и капе в млякото
и ме прелива с вино
пълзи водата
търси своя бряг
след бездната са всичките посоки
и аз пълзя
пълзя
пълзя
пълзя
гъсеница върху ръба на кофата
гъсеница
върху ръба на синьото
не е била разхвърляната перушина моя
виж
печките издишват прах в комините
издуват се
напомнят че ни има
(на печките усмивките са черни)
в очите си забивам пеперуди
една череша полетя до мен
разпери се
черешово се съгласи да бъдем луди
а ти
ще ме приемеш ли
изгубена
ще ме събудиш ли
ще ме
(съ)будиш
ли
?
малки откачености за лека нощ
и…
отново съм в погрешното море
и всичките посоки са обратни
рисувам си река
и брегове
и дъжд
и кораби
и нацъфтели макове…
рисувам
и…
светулките горят
разхвърлян е сънят ми
и бездомен
за малко ще отложа онзи свят
за малко…
след това ще се догоня…
обаче…
как да тръгна
накъде…..
кога ще стигна
кой ще ме посрещне
ще има ли по пътя ми небе
или капчуците са силует
на разкопчани срещи…
сърцето ми е с цип
като торба
за скъсани мечти
за стъклен шепот
за спомена от рози в пепелта
от спомена за розовата пепел….
животът стиска истините
в шепи
и ми е пепелно…..
и ми е пепелно……….
и…
ми е…
пе пел но
…..
не мога да порасна
ще се свия
като прашинка в ъгъла на мрака
и не с покров – с луна ще се завия
ще облека най-гъстата мъгла
и…
ще се чакам
дали ще заблестят косите в тъмно
дали ще пуснат корени цветята
дали кръстосани ръцете ми ще се посеят тръни…
сега съм… малък стрък
от тишината
от страх
от дим
нагъната
а вятърът…
а вятърът
привикнал с чудеса
обърка мислите ми
като перушина
какво ми трябва – камък
и трева
и малко пръст по дланите
за да ме има…
и ще разровя зимата…..
и ще заровя зимата…..
тогава…..
в живота ще се върна
с лудостта
с последната си
пепелна
умора
очите ми…
препълнени с вода –
две локви
за врабчета
и за хора…..
тогава…
времето ще ми отвори
и ще ме пусне
в себе си
да си говорим
горе
от там
…
аз
в тоя стих
не мога да заспя
очите ми са двойници
на мрака
увехнали са земните цветя
и знам - не може да ни има…
и не чакам…
нагазила до глезени в нощта
накъсано ще мина през съня ти
кои от всички кости в пепелта
са моите
ще събера годините
ще ги превърна в ято
…
не мога да летя
и нямам пулс
далече съм
прибързано-различна
а устните от вишневия вкус
се свиват в нова форма
на обичане
но вярвам
някога…
ще се събудя
ще се огледам в кожата на вишните…
и думите ми няма да горчат
от лудост…
и ще поискам да се пренапиша…
а ти
ще можеш ли да ме дочакаш
дишаща
пре/на/писване
не ми се рови в късата трева
очите на надеждата са плитки
такава съм
такава е смъртта
все някога ще се доизмълча
ще се допренапиша
в списък
какво да кажа…
пак рисувам птици
пирони
пясък
подлези
порои…
приумици за котки
късни писъци
на враните очите са червени
като моите
с пера рисувам
тънък
ситен
сняг
червеното прокапва
между вените
напукано е цялото море
и мокро
до нелепост
е
!
едно перо
от кой сезон
пораснах ли
годините се струпаха отляво
и колко врани ще ме накълват
и колко тишина
и колко ягоди
рисувам
ягодите се превръщат в пара
не ме сънувай в бистрата вода
отдавна съм в най-мътното мълчание
очите са квадратни малки гари
стърчи нощта в едно голямо нямане
от събота
до събота
до враните
все тези релси…
до квадратност къси
перото натежава над света
сърцето
само малко ще се свие
скъсано
след няколко последни драскотини
и после…
с думите ще се завия…
и мракът много бавно ще изстине
и ще започна
да рисувам
в синьо
Втора награда Елка Стоянова
| Красавицата и Звярът Имам планове, Звяр, затова ти оставям бележка да не тръгваш след мен. Този край е предречено тъжен. Може би да си тръгна е подло и може би- грешка, но поне ще е честно, а знаеш, не мога да лъжа. Мое мило Чудовище, приказките не ме привличат - да проспиш младините си, смятам, е глупаво доста. Кой, кажи ми, с охота магарешка кожа облича, или бърка за тумба джуджета казани със гозба? Кой смирено приема капризите царски на някой русоляв и суетен смелчага, покрит със пайети? И защо (откъде накъде!) се налага да чакам да ми бъде простено за някакво скъсано цвете? Куп безмислени жертви за край под условие „хепи”- три дни яли и пили, а после живели безгрижно? Тия приказки, скъпи ми Звяр, са наивно-нелепи. А щастливият край, дето краят му все се не вижда? В него нека се целят принцесите, белким улучат. Няма как да се сбъдне, щом няма щастливо начало. Затова си отивам. Красавици- бол. Все ще случиш на една, на която мечтите й свършват във бяло. А нея я сравняваха с Волтер С насмешка благосклонна я поглеждат минаващите покрай нея хора. Във скута й – тефтер, две куки, прежда, в очите й- вселенската умора, нелепият й руж се откроява на фона на безцветния й поглед. Разсеяно вали, небето става по-сиво и от сивата й рокля. Със тънки остеопорозни китки във рехавия кок промушва цвете. Навремето по русите й плитки въздишаха кварталните поети. И толкова е дребна, тиха, мокра, все още с раменете на момиче. Повяхналата хризантема в кока й намокрена, във скута й се свлича. В краката й умилква се, преяла от думите и любовта й котка. Часовникът й преди четвърт век е спрял. И дави самотата си във водка. Понякога, след втората, посмява отново да посегне към тефтера. И ред след ред, и чаша подир чаша сред думите успява да намери надеждата, че още е потребна - та нея я сравняваха с Волтер... Шейсетгодишна поетеса. Дребна, със кок и котка, с плетка и тефтер. Не плачи, Генерале Не плачи, Генерале. Не ти търся вина. Не плачи, че кръвта ми изтича. На война се умира като на война – героично. Поседни, Генерале. Под шрапнелния дъжд поседни, да ми кажеш сбогом. Аз съм само войник, но ръката ми дръж, ради Бога. Погледни, Генерале, горе светят звезди. Даже пушечен дим не ги скрива. В мойто село звездите и след трети петли не заспиват. Ако ти, Генерале, оцелееш след днес, да отидеш, че там е красиво – имам къща със двор, две череши, навес до сливата. Ще те срещнат добре – мама прави кравай и най-вкусната каша с пръжки. Ех, бих хапнал сега, но зает съм да мра по мъжки. И носи, Генерале, на жена ми хабер да ме жали най-много година. Тя е млада, а времето няма да спре - ще ù мине. Да се вземе със друг, че е малък сина, ще му трябва от мъж да се учи. И не може да вехне цял живот все сама - като куче. А сега, Генерале, ме пусни и върви. Има други души за оплакване. Ето, виж, тая рана даже спря да кърви - ще почакам. Не скърби, Генерале, време няма за жал. Има време за малко утеха. Днес съм жив, а до утре ще стана на кал во века. Снежната кралица Ветровете все още се чудят за какво те целунах, Кай. И сърдити, ревниви и луди се пресукват във снежен кравай. Бели вълци обидено вият – простосмъртен край трона стои. И в мъглата раздразнено крият пожълтели от гняв очи. Не разбират защо те отведох. Някой каза- от скука, а друг предположи, че в замъка леден Аз, Кралицата, водя съпруг. На какво ли не се наслушах в тая моя проклета вечност. Всички версии бяха „бездушна”, „отегчена” или „безчовечна”. Да говорят. Ела, целуни ме. Огледалото е строшено. Според старо поверие имам точно седем години време. Оголелите храсти от нерви потреперват сред вълчия лай. Забрави днес за своята Герда, аз – че скоро ще дойде май. Не, не плача, топя се отвътре, виж ме, цяла треперя от зной. Твойте устни до моите плътно ме стопяват и носят покой. И сред ледено, тихо безвремие, във искрящи постели от сняг, аз съм твоето мъртво вълнение, ти – спасителният ми бряг. Да убиеш вълчица Луната - пълна. Вълчи час. По вените ми тръгва мракът. Първичен, неподправен бяс във челюстите ми протраква. Потрепва мускул. Кехлибар и кръв е погледът ми мътен. Не съм човек. Не съм и звяр. Сега съм просто гняв безпътен. Висят изхлузени до мен протритите ми вълчи кожи. Извивам шия и студен викът ми мрака разтревожи. Без дъх да взема, ще крещя. Дано от тоя бяс олекна. Не ме долюбва мен нощта... Поне сълзите ми да текнат! Да скъсат грапавата злост в трахеята ми загнояла - недооглозганата кост на съвестта ми застояла. Ни да преглътна, ни да мра. Вината като бич се мята. И всеки спомен е дамга, и всяка мисъл е разплата. Така и трябва - да боли. Чистилище ми се полага. Щом кехлибарът се стопи и взорът заблести от влага, ще знам, че Бог ми е простил и всичките ми вълчи кожи с една човешка е сменил. По прѝлика и образ Божи. Случайно стихотворение Случайна жена във случаен мотел. Пред прага потръпва разплакан имел, завесата скрива случайния мъж, пристигнал случайно с вечерния дъжд. Тя - чиста случайност – със същата рокля, той – тих и със риза в дъжда понамокрена, Случайно докосват се с пръсти във мрака. Навън сякаш вятър виновно изплаква, дъждът, разтревожен и гузен, замлъква, под прага къс влага нахално се вмъква, все още трепери имелът свенлив, а там, зад завесата, във мрака сив е пак както някога - просто случайно, един мъж с една жена срещат се тайно. |
| Трета награда - Филип Кабакян Въже в гората В тази стара гора, подивяла от мъдрост и спомени, се разтваряш почти сред листата, тревите, пръстта. Ала щом се погледнеш през кората на сухите клони – ти си само една вкоравена, смолиста сълза. Всеки белег e жив и се храни с горчивите сокове на целувки от брадва, за които заплащаме в брой, със инфарктни присъди и нерви в различни посоки. Ала кой да ни каже дълбоко да дишаме? Кой? Но мълчи си гората. И сега не й е до песни. А дърветата скърцат от болка и радост, със зарити нозе, че наоколо има толкова клони, удобни за бесене, а ти връзваш въжето. За люлка на свойто дете. Двойник в дъжда С безброй остриета са даже добрите му думи. Не отключва врати. И не слуша какво му приказваш. Но познат силует по пътя върви зад гърба ми. Да го гоня ли в слънчево време или в дъжд да го пазя? О, така уязвими са тези прозрачни решетки от вода и от въздух. Между тях ми е толкова тясно! Без чадър преминава в дъжда и хаби си подметките. И ме дразни, арогантно-нехаен, как в мълния блясва. Този образ във светли пространства отдавна се движи. По вода му върви и не цепи басма, и хич не му пука ... Ако някога - в дъжд - по нашата улица минеш, ще те води да пиеш направо вода от капчука. Лято е, лято е! С резени диня, с парчета от лято заискрено, те вървят през пазара като шарени пръски в тълпата. И понякога спират, отхапват от сочния изгрев, и потича сок от целувката. Не докосват земята. Младостта им отива като шапка на бостанско плашило. Тя е с вкус на жена, а и той почти е мъжествен. Впиват лепкави устни, и изглеждат като здраво пришити, и не виждат наоколо, само слънце в очите им блесва. Но мъжете ги гледат, колани пристягат и кимат за нещо. А жените захлупват усмивки във шепи, крадешком не е лесно, да разровят дните в очите си.Този спомен горещ е с разлюляни легла, мокри от потене на бесните! В този огън те са горяли много лета, и как са изгаряли сред чаршафи, навити и сритани – въжета от страсти! Но такава целувка все още не ги е опарила, а и утре няма да пари. И годините властват... След разбитите нощи мухите пируват по стоката. Момчето с момичето са забравили вече за срещата. Но жените с очи, потъмнели от влага познават посоките. Утешават се: ”Лято е, лято е! Боже, какво е горещо!” Изкореняване на дървото със златната ябълка Разказвачът на приказки си играе с олющени думи. Не е бил със жена и не знае за златния косъм. Че плячкосаха малката щерка. В ланшната шума бе парцалена кукла, и награда - красива и боса. Ще простене дървото - булдозерът сляпо ще действа. Дъщерята е с опит. Да забравим какво сме прочели! Не прилича на кучка, и много държи на семейството, но от златните ябълки почти нищо не можеш спечели. А мъжете забравят да дишат, зноят в очите им свети, щом минава в квартала уморена, и гледа унесено. Каруцарят насън от косата й таен камшик си изплете. А тя помни дървото - и стона му крие във песен. Повелителят на облаците Какъв ти луд! Той може да е лупата в дланта на Абсолюта, в слепите му пръсти. Със сто минават покрай него лудите коли по пътя, като летящи кръстове. Той винаги е тук и гледа странни облаци. Небесното им войнство слиза от Родопите. А той е вкаменен при надлеза за Пловдив и ще ти каже всички слънчеви прогнози. Стои и гледа неподвижно часове. С години. Чете мъгливите души и в мокрото пропада. И знае, че зад хребета пълзят в окото синьо, тълпят се в черни купове войниците на ада. Но не прогнозите и времето ме топлят - той има тайна власт да повелява и наказва. Защото чувам как и Яворов се моли да върне облака на сивата омраза. Ще ида някога при него преди буря. Ще ме прегърне, ще крещи да се прибирам. Дано не мигна в следващите сто години, когато мълнии за спомен ни фотографират. Пазар за птици На птичия пазар кълвяха въздуха пернатите в измръзнали кафези. Приплясваха като с шамари хлъзгави, и облачният ръб в очите слезе. Небето беше ниско като в храма с порутен свод. И мокър сняг поръси. Бездомни са търговците и няма вината им след двайсти век да търсим. И всяка сляпа мъст ще бъде срамна, щом крият посинелите си длани. За малко, щом ужасен студ настане, повикайте търговците във храма! Пречистване Преди да се върна потта ми е още ръждива. Събирал съм скрап – орлови пера от желязо, и те ме пренасят въздушен по пътя на живите неверни приятели, които забравих да мразя. Пресоваха времето в дъжд от оранжеви делници, и още тупти като рана, сълзи виолетова вечер. Искрици от лято - светулките светят последно - в квартала хлапетата остреха дървени мечове. По челото с фосфор, страстта ни очакваше стремето. Къде ми отиде стрелата горяща на Сирница – там някъде вън в мрачината на пространството-време. А днес тетивата е струна на пияни орисници. Разбирах предателя, по-умен от мене е, милият. Той има палец чуплив, и ябълка крие във пазвата. Дъщеря му все рее поглед от инвалидната си количка, вълшебна е, знаете ли – самоходна е казвам ви... Защо да говоря със пепел в устата си? Писна ми! Преди да се върнем, перата не са за човеците. И скърца във зъбите вкусът на блудкава глина, а само съм близнал от мръсната длан на твореца. Двамата с лудия Той не се уморява гневно да спори със себе си. Аз съм вдигнал ръце. И от „второто аз”, и от третото ... Само той ще ти каже защо небето е синьо и къде ще отиде на котките душата девета. Обяснява ми дълго как тайни знаци дъждът ще изпише, на забравен език, който никой отдавна не помни, всеки жест, всяка дума как пада за посев в земята, и какво ще пожънем после в полето на здрача ... И започвам да вярвам - той улавя гласа на отвъдното с онази стара антена, която ние изхвърлихме, че петунии будни, щом тихо говорим във тъмното, ни подслушват внимателно със своите бели фунии. И разбирам защо липсват толкова думи за сенките, за нещата, които светлината ни пречи да виждаме. И защо ще будуваме в приземните етажи на вселената - да четем за живота с някаква Брайлова азбука. Огън край Тунджа Огън край Тунджа. Нощем хлипа реката. Тънка фуста затиска под хлъзгави камъни в дъното. Знаят й белите глезени млади удавници, имената им шепне, и гола е. Глъхне някъде звън от летни кошари. Залутани прилепи бродират безсънните мисли между двата й бряга - на смърт и на раждане. Всеки звук отпечатан е с полунощно индиго - плясък на риба и шум на папур, праисторически писък... Само бързеят още бълнува как сутринта през брода към другия бряг на живота, целите в пръски, са минали четири малки кобилки. А по мокрите хълбоци плиснало крадено слънце. Врата в Стария град Тази врата е залостена там от незнайни години, подпира я времето с крак от ръждиво желязо. А белият камък отпред стопанина чака да мине, отвисоко да яхне коня в челото белязан. Колко пъти е стъпвал на него в хладната утрин - издълбан е от стъпката като белег в душата. И поставям крака си отгоре му, и расна отвътре, и се вдигам със педя над средния ръст на нещата... |
Няма коментари:
Публикуване на коментар