Валентина Плачкинова, отличена сред 340 автора с първо място на Националният конкурс „Разказ на младежка тема”- 2012

За пета поредна година Националният конкурс „Разказ на младежка тема” предизвика огромен интерес сред пишещата общественост – професионална или не. Самата тематика провокира различни гледни точки и проекции на действителността, в която расте и се развива българската младеж. За радост позитивното мислене преобладава в изпратените над 340 разказа за разлика от предходните години.
Тричленно жури от авторитетни варненски писатели в лицето на Коста Радев, Ангел Ангелов и Атанас Стойчев определиха следните победители:
На първо място се класира разказът „Да срещнеш Балтазар” с автор Валентина Плачкинова, преподавател по български език и литература в ОУ „П. Р. Славейков”-Варна.
Второто място зае Калина Чупетловска с разказа си „Сит”. Младата авторка е от София и е студентка четвърти курс медицина.
Третото място е за Диляна Александрова от Варна, студентка четвърти курс в Технически университет-Варна, с разказа „Сто и четиридесет”.

 Наградените творби

Първо място - „Да срещнеш Балтазар”

В три следобед градът окончателно се предаде. Последни сложиха оръжие дишащите фасади – изплюха малко уморена мазилка и затихнаха. А смогът, жълт и безразличен, размаза образи, контури, цветове. Дори улицата с липите.

Тръгнах по тази улица, защото не може повече да се отлага. Минаха години, но трябва да разбера дали бръснарницата на Балтазар е още там. Бях щастлива, когато я намерих, и сутрин минавах покрай нея, надничах през вратата да го видя, защото – Балтазар! Дошъл отнякъде със стария каиш за точене на бръснача и с две механични играчки, маскирани като дядовци, хилави и ухилени, вечно пиещи бира. Молбите ми бяха чути.

Ден след ден, в три следобед, ходех на площада срещу Паметника на свободата и заставах на точно определено място. На петдесет крачки по права линия от паметника и по средата, между двата лъва, имаше плочка с петолъчка. Говореше се, че ако стъпиш върху нея и си пожелаеш нещо, ще се сбъдне. Отначало се смеехме на това суеверие, прескачахме петолъчката, някои плюеха върху нея (после разбрахме, че всъщност си я заплювали), други триеха калта от обувките си, но когато се чу, че излекувала таткото на Марги, който лежеше от три години, нещата се промениха.

Все по-често около нея се събираха хора, оказали се уж случайно там; спъваха се точно там или се навеждаха да си вържат обувката, да си оправят чорапа; оглеждаха се учудени, сякаш някой ги вика и гласът ги е застигнал именно там. После започнаха да си определят срещи – нали знаеш петолъчката, е, там ме чакай! – докато един ден съвсем явно се изви опашка от нещастници. Болни или с болни близки, с разгаряща се ненавист или затихваща любов, с мечти за сбъдване или смърт за отлагане. Всеки си чакаше реда да се опетолъчи, а дотогава научаваше, че да! – имало и по-голяма болка от моята, потупване по рамото – ще се оправиш – и стъпваше върху петте лъча, смирен и готов за чудото. Защото нищо не успокоява нещастника така, както друг нещастник.

Не и мен, не мога да се редя на опашка. Отблизо страданието бърка в очите, търси пролуки и между две примигвания се добира до оня нерв, който и без това си блуждае, и съвсем губя опора. Затова ходех в три следобед, когато птици и кучета лягаха по гръб, смогът се умилкваше около тях и безмилостно захапваше ноздрите, гръкляна. Хората признаваха поражението си, затваряха врати и прозорци, тъпчеха мокри парцали по фугите, защото смогът беше всепроникващ, плюеха жълти храчки и се заричаха да напуснат този скапан град до месец. Най-много два.

Това беше моето време за стъпване върху петолъчката – мъгливо, тайнствено, жълто-червено и наслоено, сякаш е минал Моне. Слънцето тлееше отвъд трептящата смрад над Площада на отхвърлените (кореняците го наричаха презрително „Магарешка поляна”), до този, към когото отправях молбата си: „Виж, не знам мъж ли си, жена ли си, или какво, но не искам много. Само да срещна Балтазар, о, нека го видя, нека!”

Кой е Балтазар? Вече не съм сигурна.

Първо беше старият арауканец, ловец на бисери и възможен баща на Ихтиандър. Четях тази книга денонощно, ходех на брега на реката и се учех да се гмуркам, дори бях готова сама да се пердаша с лин при всяка несполука. Но откъде лин? Продължавах нескопосаните си опити и вместо да извадя бисер, едва не се удавих с плавници №42, които се изхлузиха, за да се превърнат в ярки факти на глупостта. Явно, си помислих за пръв път с тъга, в дълбокото се слиза без илюзии за собствения размер. Сядах на камъните и плачех за бащата, чийто син така и не повярва в него. На път за вкъщи се заклевах утре да съм по-добра в гмуркането, и тренирах Балтазаровия поглед – щом не мога да вадя бисери, поне да се науча да гледам като него и да разпознавам истината сред имитации. На другия ден, в три следобед, стъпвах върху петолъчката и се молех: „Пак съм аз, не искам много...” и нататък го знаете. Сигурно съм изглеждала налудничаво, но как да изглежда човек, стъпил върху петолъчка и отправил поглед към небето?

После дойде учителят по музика, който ни заведе в църквата до реката, заради органа, каза, не за друго, заради всичките му 771 метално-дървени тръби, чийто звук дълго след това ни бучеше в главите заедно с непонятното „две клавиатури за ръце и една за крака”. На излизане чухме сестра Терезита да си мърмори „и влъхви със звездата са на път...” и понеже всяка нова дума ми прави дупка в черепа, изостанах малко - кажи ми какво е „влъхви”, инак ще си ходя с пробита глава – и тя ми разказа. А аз поисках да стана звездоброец. Или поне да го видя някак тоя Балтазар. И отново стъпих върху петолъчката. Ходех като несвястна и баба Златка от първия етаж - никаква Златка не съм ти, Аурелия ми е името и мога да свиря с уста „Чучулигата”, чуй! – почна малко по малко да ми замазва дупките в главата. Четеше ми от някакви книги и когато ѝ казах, че стъпвам на петолъчката да се моля за среща с Балтазар, много се смя – нямало да стане, по технически, тъй да се каже, причини, освен ако... Синът ѝ ми разказа, че преди да умре, пак се смяла, по-скоро хриптяла, повикала го с пръст и му зашепнала – да кажеш на онова хърбавото от осмия етаж да отиде на улицата с липите, да търси бръснарница „Unter den Linden”, там ще го види. Кого, попитал, а тя избърборила нещо на румънски и отлетяла при чучулигите.

Така се появи третият Балтазар, с гърбав нос, бръснач, каиш за точене и двама ухилени старци. Ти ли си Балтазар, го питам, зависи, от какво зависи, ами от това, кой те праща, Аурелия, кой!, значи съм аз. Оттогава съвсем ми се проби главата и това, дето го учех в училище, си изтичаше невъзвратимо. А на негово място Балтазар слагаше разни истории за мома Руса, за русалския балтаджия, който за неспазени обещания режел ръце и крака (тука изтръпнах - фамилията на майка ми!); за римски легиони, идващи като рибени люспи с шейсетте си кораба; за Мидхат и други масони (тази дума отказа да я обясни); за Влад Дракула, който така майсторски набивал на кол, че му излязло име; за някой си Каспар Органиста и приятелката му Мелхиор.

Разказах му за арауканеца. Знаел го, каза, ама историята била блудкава (и вярно, като я чета сега, такава ми се вижда), не бил полудял индианецът. Откъде знаеш, се ядосвам, това е измислица, друг път измислица, я ми виж крака! – запрята крачол, – това е от акулата. А хилавите старци клатят глави и се подсмиват. После внезапен порив ги обръща един срещу друг, облизват бирената пяна, разперват ръце, изтеглят устни настрани и от гърлата им се понася писък: „Чееле-чееле! Чееле-чееле!”. Викат птиците, отвръща на изумения ми поглед Балтазар и преди да попитам защо, обяснява – като обеднее земята, така имитираме, да дойдат и да торят. Ами да, смея се, с тези носове като клюнове, не клюнът, ме гледа строго, важни са крилата, а към двамата подвиква – по-високо ръцете, момчета, по-високо, и махайте, махайте... Старците се мятат подивели и пищят, Балтазар се вкаменява, внушителен като тотем, подът на бръснарницата се тресе, тялото ми поема вибрациите и ги повтаря неуправляемо. Миг, преди да се разхвърчи перушина, усещам как в сърцето ми покълват слънчеви треви, става непосилно и поглеждам Балтазар. Той плаче.

Това продължи до деня, в който ни наказаха за бягство и ни доведоха в бръснарницата да острижат косите на момчетата, а ние да гледаме. След часовете, със засъхнали сълзи по бузите, влетях при Балтазар. Да ме острижеш нула номер, не може, отсече, ще ми се сърди баща ти, да се сърди, не ме интересува. Ще ти се видят дупките по главата бе, момиче, каза и това ме разсмя. Склони поне да отреже плитките и пак да изглеждам нормална.

На другия ден петолъчката изчезна. Явно някой я беше взел вкъщи, да си я настъпва наволя или пък, знам ли...

Ето, затова този следобед тръгнах по улицата с липите. След толкова години Балтазар ми липсва и ще го търся.

На същото място, където преди беше „Unter den Linden”, има фризьорски салон, който се казва „Фризьорски салон”. Минималистично, допада ми. Влязох. Пластмасовите лентички шляпнаха като тюленови плавници и ме оставиха сама срещу обичайното „какво обичате”. Ще призная за гмуркането, си мисля, но вече съм се научила да гледам по араукански и истината не ми убягва, затова подхващам очевидното – цъфнали липи, безцветен лак, къса коса, дупки по главата.

Не присаждаме коса – оглежда ме съчувствено фризьорката, но мога да Ви сложа кичури, макар че, заравя пръсти в косата ми, май и това няма да стане, не ме разбирайте погрешно, по технически причини. И Аурелия така каза, се смея, а тя повдига изрисувани дъгички едва-едва и никакъв мускул по лицето ѝ не мръдва. Нямате бръчки, възхищавам се пламенно, как го постигате, нали?, козметичката идва в пет, а дотогава какво ще правим? Вижте, казвам, не искам много (от опит знам, че това предразполага), само да поговорим. Тя не поддава.

Преди тук имаше бръснарница, продължавам неуверено, познавах Балтазар, целият град го познаваше, мъжете се бръснеха при него, правеше го някак автентично, par excellence, тъй да се каже, че кой използва още пара!, вмята оживено тя, сега има електричество. Не беше толкова отдавна, уточнявам, тази бръснарница беше най-известната в града. Така ли, заслуша се тя, да, и не се казваше „Бръснарница”, ами..., знам, знам, съобразително ме прекъсва, все пак, нали този Балтазар..., роднина ли Ви е, ами да, дядо?, естествено – отвръща нацупена, а дъгичките се гърчат объркани. Пазите ли му бръснача с роговата дръжка? Пауза, но кратка. Подстригване с бръснач ли искате, не, няма да се подстригвам, нали казах, само да поговорим, ами говорете си, какво за този бръснач? Пазите ли го, повтарям, ако може да го видя пак. Май тука някъде беше, но след ремонта, не знам, сигурно някой от работниците го е взел. Жалко, и хилавите старци, дето пиеха бира, ги няма. Кафенето е отсреща, нервничи тя, ако няма друго..., знам, виждам, успокоявам я, аз само за бръснача, исках да го купя, ако може, за спомен. Втора пауза, по-дълга. Ами ще видя дали пък не е някъде сред вехториите случайно този бръснач, не знаех, че е толкова ценен. За мене да, дръжката му беше от рог, а каишът за точене беше араукански, нима? - възкликва, - не ми е казвал... дядо. Ще ги потърся, обещава, елате утре, мислите ли, че са ценни? Ооо! - кимам енергично и се мъча да не се разсмея. Ще дойда непременно утре, в колко?, в три, добре, сигурно ще ги намеря, мъжът ми разбира от ценности, може да ги е прибрал. Чееле! – изпищявам прегракнала, – извинете, изкашлям се, исках да кажа „дано”. Гледам да не се обръщам в профил, понеже нещо става с носа ми, а ръцете едва ги удържам надолу. Дано, въздъхвам и набързо се сбогувам, ухилена глуповато.

Навън вече мога да се смея и докато го правя, прегърнала липата, чувам познатия, блокиран от обездвижени мускули глас: „Ало, коте, можеш ли да ми намериш един стар бръснач с рогова дръжка за утре? Абе антики! Намери, ти казвам, после ще ти обяснявам, знам, знам, че вече има електричество, не е за работа, тука дойде една... Ще намериш? Обичам те, коте, златен си. А, миличък, да не забравя, и каиш за точене! Обаче американски, да не домъкнеш някакъв прост! Еее, коте, няма да се беся, нали ти казах, после ще ти обясня. Айде, че имам много работа!”

Седнах в кафенето и докато ми донесат една бира, отворих тефтерчето и написах: „И като чуждо тяло, попаднало в бисерна мида, приятелят ми Балтазар се роди и живя в най-охраняваното и чувствителното място от тялото ми – главата.”

Нямаше как да бъде иначе. Какво друго му остава на човек, който ден след ден, в три следобед, стърчи върху петолъчка и се моли да срещне Балтазар.



Второ място – „Сит”

Преди събирах спомените си в кутии от обувки. Млечните си зъби, стъклените си топ-чета, билети за театри и концерти, изсъхнали цветя, малки подаръчета и малки болки. Подреждах ги грижливо под леглото – избелели снимки, счупени играчки, скъсани писма, и понякога, много рядко ги отварях, заравях пръстите си в прахта на своето минало и вдишвах аромата му на меланхолия. Но вече не. Изхвърлих ги, раздадох ги, изгорих ги, моите кутии със спомени. Но те, хората, които обичах, все още се разхождат в ума ми, срещат се, говорят си тихо, танцуват в мислите ми, нахлуват в сънищата ми и крещят, молят, плачат. Някои от тях се радвам да видя, други – не, но само за един от тях се моля на всички богове, в които не вярвам, да дойде, да остане, да погали косата ми, да целуне врата ми, да прошепне нещичко тихо в ухото ми. И когато успея да го изтъка от нишката на всички дни на онова лято, от нишката на всичките му думи, на всичката тая болезнена нежност в мене и мъката ми по него, и той се яви в съзнанието ми, топъл и светъл, то аз ставам пак малко момиченце и сядам в нозете му и само го питам: „Защо ме остави съв-сем сама, сама в пустинята на другите, защо ме остави, защо...?“

Името му беше Сит и когато идва в мислите ми, винаги е усмихнат. А когато се усмих-ваше, ъгълчетата на устните му се извиваха нагоре, разкривайки всичките му зъби, както правят кучетата, когато заплашват, две дупчици се врязваха в страните му и безброй бръ-чици се изписваха край очите му. Тогава аз само затварях клепачи и ги стисках да болка, за да остане по тях като печат светлината на този рядък миг, толкова рядък като буря в пустинята или алените листа на едно от онези цветя, за които казват, че цъфтят веднъж в живота си.

Срещнах го в най-тъжното лято. Баща ми ни беше напуснал, взимайки със себе си се-мейните спестявания, семейния уют и смеха на мама. Преместихме се в ново жилище, по-малко, по-тъмно, по-тихо. Аз самата, аз се преместих на едно по-мрачно място вътре в себе си. Майка ми работеше постоянно, слънцето навън грееше все по-ярко, а целият апартамент беше пълен с прах, сенки и нежното бръмчене на стария хладилник. Затова излизах навън и вървях, и вървях без посока из квартала, докато не се уморях достатъчно, за да заспя. Сякаш в мига, в който баща ми прекрачи прага, за да не се върне никога, аз прекрачих прага между детството и зрелостта и затворих вратата. Сякаш като една Алиса бях изяла вълшебната гъба и ето че бях вече толкова различна, толкова далеч от своя свят, че хората, които преди наричах приятели, ми се виждаха сега непознати и гласовете и разговорите им достигаха до мене като през гъста мъгла. А бях само на 15 години, изгу-бена в най-тъжното лято, в което трябваше да вали, да вали безспир, а наместо това слънцето грееше, за да ми напомня, че нищо не променя нищо.

И тогава срещнах Сит. Той беше бос и рошав и седеше на стълбите пред своя блок, заровил крака в прахта. Погледна ме, въздъхна тихо и каза:

– Чувстваш ли понякога, че нищо няма смисъл?

А очите му бяха най-тъмните тъмни очи и ми се струваше, че те като две черни дупки поглъщат света наоколо. После думите му достигнаха до мен бавно и нежно, като първите капки на жадуван дъжд след дълга суша от мълчание. И само тези тихи, дрезгави думички, само лекото потрепване, с което се търкулнаха от устните му, бяха достатъчни, за да направят едно мъничко нещо, някъде в тоя объркан свят да има смисъл. А той про-дължи да ме гледа и да говори, сякаш се боеше, че тишината би могла да скъса тънката нишка, опънала се внезапно помежду ни.

– Чувстваш ли понякога, че всички се преструват, преструват се, че те разбират, преструват се, че знаят какво правят, че не ги е страх от смъртта, преструват се, че всичко им е ясно, че обичат, че са щастливи, преструват се, че живеят. Чувстваш ли понякога, че всички лица са маски, че всички думи са лъжа? Че светът те оковава в своите правила, в своите измислени ценности и очаквания, в своите... Че всички... Че нищо не е истинско?

Думите му станаха по-силни от него, а мислите – по-бързи от езика му, и устните му застинаха отворени и само въздухът излизаше объркан от тях с тихо свистене.

– Да, – отвърнах – да.

Не знаех, аз ли ще седна до него и ще заровя крака в прахта до неговите или той ще стане и ще тръгне край мен по празните топли улици на квартала, но това бяха единствените два възможни пътя, друг нямаше. Тъй че той се изправи бавно, а той беше твърде висок и леко огънат като лък. Когато тръгнахме, трябваше да повдигам глава, за да срещна очите му и да забързам стъпките си, за да не изоставам от широките му крачки.

– Понякога чувствам, – казах му – че говоря на някакъв неразбираем за другите език, говоря и говоря, но те никога не чуват отвъд звуците, които устните и езикът ми правят...

А той отвърна:

– Говори с мен.

Не знаех откъде да започна, но слънцето беше топло и пътят дълъг, и времето наше. Затова бавно и леко думите се лееха и после все по-бързо и все повече една през друга като водите на бурна река, нетърпелива да се влее в морето. Искаше ми се да взема думи-те и да рисувам с тях, да плета, като скулптура да ги извая, да създам с тях пред него всичките си объркани чувства и мисли, че да може да ги чуе, види, да ги докосне. Да ги разбере. Исках да му разкажа себе си и той да ми разкаже. И да знам всичко. Всичко. Наистина до края на деня си бяхме казали каквото може да се облече в думи за един следобед и много повече. Чак тогава се сетих да го попитам за името:

– Що за име е това – казах му – Сит?

– Сит – отговори той – бил третият син на Адам и Ева.

Вярвате или не, аз и идея си нямах кои са тези двамата. Така че той трябваше да започ-не от началото, Бог, библията, сътворението на света, първия мъж и първата жена и тех-ните двама сина – Каин и Авел. И накрая как и защо Каин убил брат си.

– Ева – каза той – дълго се молила на Бог за друга рожба, затова той ѝ изпратил Сит, посадил го като семе на мястото на онзи, който ѝ бил отнет. Децата на Каин населили зе-мята и те били лоши и не вярвали в Бога. Но после децата на Сит населили земята също, а те били добри и праведни и вярвали в Бога и го обичали.

– Ти не вярваш в тия глупости, нали?

– Не. – каза той и тръсна глава така, че къдриците му заподскачаха възмутени – Ни най-малко.

Но майка му вярваше, че Сит ѝ е изпратен на мястото на сина, когото загубила дълго преди той да се роди.

– А баща ти?

– Баща ми смята, че аз със... аз с всичките дефекти, които имам, съм просто изпитание за неговата вяра.

– Дефекти, какви дефекти? – и се засмях.

После беше време да се прибирам, а повярвайте ми, никога не ми се е прибирало вкъщи по-малко.

На другия ден излязох с колелото, за да стигна по-бързо до неговия блок. Представете си учудването ми, когато открих, че Сит не умее да кара колело. Това ви се вижда сигурно по-невероятно дори от това, че не знаех кои са Адам и Ева. Тъй че, разбира се, трябваше да го науча. Аз не бях най-добрият учител, но той беше толкова схватлив ученик, че към края на деня вече се въртеше в кръг около мен без ръце, след това летеше из квартала с бясна скорост, а аз тичах след него, крещейки. Седнахме, колената му бяха обелени, малки капчици пот бяха избили по слепоочията му, той се опита да успокои дъха си, погледна ме и каза:

– Благодаря ти.

– Сит, – отвърнах аз наместо „моля“ – как може да не си се научил да караш колело досега?

– Ще ти кажа нещо, ще ти призная нещо, но ще ти го кажа сега и никога повече няма да говорим за това. Разбра ли?

– Разбрах. – отговорих, подухна вятър и внезапно ми стана студено.

– Аз имам малък здравословен проблем, най-вече със сърцето, добре де, не чак толко-ва малък. Ако трябва да съм честен, ако майка и татко не вярваха в Бог, а в пренаталните консултации, навярно щяха да ме убият преди да се родя...

– Не говори така. Не разбирам... Колко е сериозно? – тук трябваше да преглътна сълзите, бълбукащи в гърлото ми – Ще умреш ли?

– Разбира се, че не, глупаче. – той изсумтя тихо – Ще ми направят ново сърце.

– Как така? Кой?

– В една лаборатория. Там произвеждат органи, сърца. Правят ги както... както се сади дърво. Вземат една твоя клетка, като семенце, обработват я, карат я да се дели и накрая ти отглеждат сърце, което е съвсем подходящо за теб и ти го слагат. Чиста работа. – забеля-зал недоверието в очите ми, кимна и каза – Ако това не стане, винаги мога да разчитам, че някой нещастник с подходящите данни ще умре по подходящия начин.

Студени тръпки преминаха по гръбнака ми.

– Това е всичко. А сега, нека да говорим за нещо друго.

– Затова не трябва да караш колело, така ли? Трябваше да ми кажеш, не биваше да...

– Няма да говоря повече за това, разбра ли?

– Ами ако беше станало нещо? Трябваше да ми кажеш преди да... Сит!

Той стана рязко и бързо се отдалечи. А аз се затичах след него, настигнах го, спряхме, вдигнах поглед към него и той прошепна:

– Уморих се от хора, които ми казват каквто трябва и не трябва да правя.

Прегърнах го силно, сложих ухо на сърцето му и казах:

– Никога няма да ти кажа какво трябва и какво – не. Никога.

Аз го научих да кара колело, той мен – да чета. Разбира се, и преди него познавах буквите, но той отвори очите му за написаното между редовете, а сърцето ми за насладата да забравиш кой си, да потънеш в другия свят, отвъд реалността. Заради своите проблеми, за които не биваше да говорим, Сит не беше ходил на училище, обучаваше се вкъщи. Затова преди да се срещнем, книгите бяха били най-добрите му приятели, а и след това всяка минута, свободна от мен и нашите разходки, той прекарваше с тях. Понякога ги носеше със себе си, понякога ми четеше, някой път тихо и нежно, като болезнена песен, някой път силно, весело, безумно, тичайки наоколо и махайки с ръце. И ме накара да ги обичам както се обича човек, да уча стихове, да играя пиеси с него, да говорим за тях с часове, сякаш само на нас беше известна тайната врата към света, който съществуваше отвъд това, което ръцете могат да докоснат, а очите да видят.

През август той ме заведе до морето. Истината е, че дотогава аз никога не го бях виждала и дълго време си мечтаех за него. И, както се оказа, понякога мечтите ни са по-близо, отколкото ни се струва. В случая – само на една малка лъжа, половината ми спес-тявания и два билета за нощния влак разстояние. Трябваше само да му кажа какво ми се иска и той го направи реалност. Почувствах се леко глупаво, осъзнавайки колко лесно е било, когато само няколко часа след разговора ни за морето осъмнахме на плажа. Рано, рано в една хладна утрин, само аз, той, вятърът и водата. За първи път ми се стори, че вечността може би съществува някъде, дори за миг, там, помежду ни. После той се затича по пясъка и се хвърли във вълните веднъж и още веднъж, и още веднъж. Помислих си, помня, помислих си, че е луд. Помислих си, че го обичам. И се помолих на Бога, в когото не вярвах, да не ми го отнема, никога да не ми го отнема. И се хвърлих във вълните.

Лежахме на пясъка и той ми разказа историята за петдесет херцовия кит. Чували ли сте за него? Той е единственият, съвсем единственият кит в света, който поради някаква ана-томична особеност предава на някаква друга честота, някаква грешка в дизайна, разбира-те ли? Всички останали китове издават и чуват звуци в диапазон от 15-25 херца, а той, горкият, издава погрешните звуци. Той чува другите, те не го чуват. И той плува ли плува, огромен и тъжен, 100 тона самота в безкрайния океан, в търсене на някого, който ще отвърне на зова му.

– Аз бях тоя кит, – каза ми Сит – бях, преди да те срещна. Но вече не съм, защото аз и ти, ние, ние говорим на един и същи език.

После ме целуна по челото. Струваше ми се, че с него сме като две планети в студения космос, които се срещат веднъж на милиарди, милиарди години, срещат се по някакво чудо и се сблъскват. И ми се струваше, че той отмести оста вътре в мен, че запрати живо-та ми завинаги по нова орбита.

Лежахме часове наред на плажа, за първи път мълчаливи, съвсем сами, едни малолетни Адам и Ева в Бургас. После се смрачи и трябваше да се прибираме.

Същата нощ той едва не се хвърли под колелата на един влак. Само крачка напред, после леко потрепери, после крачака назад и седна на хладните плочки на перона и лекичко се поклащаше, а аз обикалях край него и плачех, и крещях и го питах „защо“ и „защо“, и „защо“.

– За да почувствам нещо. – каза ми той накрая дрезгаво и толкова тихо, че не знаех дали чувам гласа му или обърканите му мисли. – За да почувствам, че ме има, за да почув-ствам, че аз... че аз контролирам нещата, че има смисъл, за да почувствам нещо, нещо...

Избърсах очите си, въздъхнах и седнах нежно в скута му, хванах ръката му и я поста-вих на лявата си гръд и му казах:

– Почувствай това!

Поставих устните си на неговите и прошепнах на тях:

– Почувствай това.

А той се отдръпна леко от мен и ме гледа дълго, дълго в мрака. Накрая каза:

– Какво умно момиче си ти, много, много умно.

И ме целуна. Тъй дълго ме целува, сякаш искаше цялата да ме изпие. А после ме при-тисна силно до себе си тъй силно, сякаш ако ме пуснеше, щеше да изчезне, да се разтопи в нищото.

– Те всъщност не го правят, нали?

– Кое?

– Не отглеждат сърца както се отглеждат дървета, нали?

– Не, – отвърна той – не още, но навярно някой ден...

– Сит, ти ще умреш ли?

– Много е вяроятно. Да.

Погали косите ми, целуна ме пак и каза:

– Не плачи, не плачи. Не плачи, мен не ме е страх, това е, – и посочи към себе си – това е само обвивка, това са само стени, които ме задържат тука. А мен не ме е страх от това, което е или не е отвъд.

– Аз не за тебе плача.

– Тогава не бива да плачеш изобщо. Защото ти ще си бъдеш добре без мен, може би по-добре дори. Всичко ще бъде наред.

– Не за себе си... аз знам, знам, ще се науча с времето да говоря, да викам и да шептя на тяхната честота, ще се науча да бъда като другите, рано или късно. Аз плача за света, Сит. Плача за земята, какво ще стане с нея, ако децата на Сит, ако децата на Сит никога не се родят на тая земя?

Тогава той се усмихна.

Навярно сме вървяли до нас, навярно сме говорили, може би сме мълчали. Навярно ми е казал „Лека“ и ме е целунал по челото както всяка друга вечер. Не помня. Ако знаех, че ще е за последно, щях да врежа като с нож в себе си всяка секунда, всеки поглед, всяка дума, но не знаех. Помня само как ми се усмихна.

Вие знаете края на тая история. Ако избереш да се опреш на някого, който пада, то той ще падне и ти с него, и целият ти свят ще се срути. И после ще трябва да го градиш отново от парчетата... ако имаш сили. Затова наместо края на тази история ще ви разкажа пак началото.

В онова лято баща ми ни напусна, взимайки със себе си семейните спестявания, семейния уют и смеха на мама. В онова лято трябваше да вали, да вали безспир, а наместо това слънцето грееше. Навярно защото срещнах Сит. В най-щастливото лято в живота ми.



Трето място – „Сто и четиридесет”

Преброи парите, отново. Колкото пъти и да го правеше обаче, все излизаха сто и четиридесет. Чу се крясък от кухнята, най-далечната стая спрямо нейната. Стисна очи за момент и отново отвори малката дървена кутийка, която тъкмо беше затворила. Сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет... По дяволите.

Сякаш си вярваше, че въпреки всички прищевки на логиката е възможно да действа някакво заклинание под пръстите й, което да размножи хартийките. Не се случваше обаче. За нищо не стигаха тия пари, освен ако не беше способна да кара на фотосинтеза.

Трясък. Нещо беше паднало.

„Да бе, вярвай си.”

Вярваше си, хич да не е. Много малко неща умееше, но да се самозаблуждава, самозалъгва и да игнорира важна, но принуждаваща я да се замисля твърде много над нещо твърде болезнено информация беше един от талантите й.

Не беше кой знае какво, като цяло. Тъмна коса, светли очи, добра комбинация в случая. Не много висока, не много широка, неспособна да се захване с какъвто и да било спорт. Това се виждаше отстрани когато я погледнеш. Затворена, не общува лесно с непознати, не общува нормално с познати. Липса на логика в логиките й, липса на воля, но пък инат в излишък. Това се усещаше като постоиш наоколо.

Сега Надя усещаше единствено липса на пари.

Нов трясък.

Нещо, повтаряй си, че е нещо. Това беше „цаката” на всичко. Да си въобразиш, че нещата не са толкова зле, колкото са. Ето сега например. Майка й беше затворила вратата по-силно, от колкото би следвало, когато се беше прибрала. А след това излязло, че имало твърде много сол в нещо или твърде малко захар в друго. Или някаква подобна простотия, като се случва веднъж в месеца не обръщаш внимание на конкретиката. Та, в случая това се наказва с викове. Малко заплахи, малко повече обиди. Средно, има няма, два шамара. Поносимо, стига зад теб да не се окаже някой остър ръб.

Сърцето й се сви само като си го помисли. Превръщаше го в статистика в собствената си глава! Но те всички го правеха така или иначе. Разните му там велики, прочувствени и твърде загрижени хора по телевизията. Не харесваше такива предавания, не я трогваха, нито я жегваха така, че да си каже „Ех, някой мисли и за нас”. И какво? Нищо не се променя, просто някой се показва като твърде загрижен за горките заплашвани, обиждани и удряни към ръбовете хора. А после се прибира в нормалния си дом с нормалните си проблеми и единствената промяна остава това, че някой е въздишал пред телевизора.

Някаква предателска сълза се търкулна по едната й страна, но веднага беше избърсана. Нямаше право да плаче. Беше забранено, както един куп простички свободи като да мисли или да изказва мнение. Не, никакви сълзи, стискаш зъби и ги преглъщаш. В този момент дори не беше добре да мърда – стоеше на стола и гледаше в една точка. Неписано правило.

Неусетно беше започнала да стиска кутийката между пръстите си и отпусна хватката, тъй като започна да усеща болка. Сто й четиридесет. Нищо и никакви джобни пари, това си бяха. И нямаше как да ги умножи, та половината професии й бяха забранени! Беше го заявил ясно веднъж, когато с надежда помоли да си намери работа, поне за лятото. Не и не, под нивото й било. Хах! На никого не му е под нивото да си изкарва прехраната с каквото и да е било.

Вик. Заплаха. Този път не беше кой знае колко добра, явно беше пил повече и не му се получаваха качествено. Като беше по-млад, а Надя беше по-малка и живееха в две стаи беше чувала какво ли не. Там нямаше как да избягаш в другия край на апартамента, просто стоеше в съседната стая със затворена врата и си представяше картинките, които се обсъждаха. Главно включващи кръв. Сънуваше много кошмари тогава.

Мила семейна идилия. Но не, той беше винаги прав, а те грешаха. Те си го просеха, нали така? Вярно, на тъмнокоската й се разминаваше по-леко. Беше с негова кръв, все пак, беше по-ценна. Отнасяше само по някой шамар или ритник, по-цветущо обяснение за това колко е безполезна и толкова. Майка й обаче нямаше същия късмет и често шамарът се превръщаше в юмрук.

Идилия. А най-прекрасното беше, че нямаше как да... О не. Чакай малко. Имаше как да.

- Виждаш ли се какво правиш?! Усещаш ли какво...

Паузата винаги значеше шамар. Надя въздъхна. Все едно и също се повтаряше като реплики, сякаш гледаш една и съща пиеса сто пъти. Знаеш сценария, не ти е интересно. За разлика от това да го гледаш на сцена обаче, когато си вътре в действието някак винаги успява да те държи на нокти, дори да си наясно с финала. За двайсет години обаче се беше нагледала на представлението.

Отне й около половин минута да открие чувалите. Горе-долу още толкова, за да напише едно съобщение на телефона. Кратко, точно и ясно: „kolata dolu, deset min”. Латиницата винаги я беше дразнела, гледаше да пише възможно най-кратки изречения. А и той знаеше много добре какво означава това – все пак го беше предлагал около стотина пъти само за месец. Щеше да е там не до десет, а до две.

- До кога ще продължава това?

- Ами че разведи се, като не ти харесва!

Мда. Всичко се следваше стриктно. Вратата на кухнята сякаш подскачаше, докато Надежда подскачаше от шкаф на шкаф. Дрехи, тетрадки, книги. Твърде ценни на сърцето й подаръци, които не може да зареже. Сто и четиридесет лева. Всичко си отиде в чувалче и беше завързано. Ставаше по-бързо от колкото очакваше, че би трябвало. Документите бяха подготвени отдавна, ей така, ако се реши да може да са й на лесно. Не че тогава вярваше, че наистина някога ще се реши...

При всяко подскачане на вратата подскачаше и тя. Оглеждаше се през кичурите коса, които се спускаха пред лицето й докато беше наведена над поредната торба, а след като никой не се насочваше към нея с войнствена стъпка, продължаваше да тъпче. Обувки, тефтери, учебици. Бижута, ха - две гривни. Стараеше се да прибира само неща, които да е сигурна, че могат да се нарекат „нейни”. Реално нейните пари си бяха негови, на така наречения й баща, давани по повод. Но стига да не беше казал „Давам ти тези пари за да си купиш това”, а бяха от типа на „Честита нова година”, можеше да прибира. Останалото оставаше.

Изобщо не беше усетила как се стичат сълзи по лицето й, забранени. Толкова смесени чувства имаше в няколко капки, че можеха преспокойно да се почувстват твърде важни без време. Гняв, страх, успокоение. Щеше да приключи. Сто и четиридесет, и какво от това? Щеше да си намери работа, щеше да ги направи повече. До тогава висчко беше по-добре от настоящото положение, ако ще да спи в нечие мазе.

Настоящото положение. Не плачи, не говори като не те питат, не питай като не ти влиза в работата. Не мисли. Не изказвай мнение. Не се обяснявай. Не излизай без позволение. Не излизай с половината хора, които познаваш, защото не позволявам.

Не прави нещо, ако не знаеш как.

Защо не правиш това, какво ме интересува, че не знаеш как?

Понякога беше малко трудно да се следи логиката. Явно беше наследствено.

Усещаше, че започва да се смее през сълзите докато мъкне чувалите към вратата. Бяха толкова близо, че едва ли не можеше да различи точно коя тенджера е хвърлил на земята. Отвори рязко външната врата и точно както очакваше, Евгени вече беше там. Винаги намираше начин да влезе във входа, който си хареса, ако ще да е с десетцифрен код на бравата. Мръщеше се, а като чу виковете от съседната стая се намръщи още повече, нищо че изглеждаше все едно е невъзможно. Не беше обаче по онзи начин, дето казва „Какво пак си направила?” Когато се мръщеше около нея, беше по начина „Какво пак е направиЛ и кога да му разбия физиономията?” Ако ги сравниш двамата, бяха като клечка до кюфте, но въпреки това беше достатъчно ентусиазиран.

- Кой излиза? Къде си мислиш, че отиваш?

Всяко изречение беше буквално излайвано. Когато четеше книги като малка и срещнеше израза „той излая” след пряка реч не можеше да разбере за какво става дума. Напоследък обаче й даваха показно, да не вземе да си остане необразована.

- На теб на какво ти прилича.

Някак не успя да го изкара да звучи като въпрос. Късата й коса беше навсякъде, но не и в ластика, с който трябваше да е вързана.

Енергично подаваше торби към високото, непознато за „баща й” момче до вратата, което пък от своя страна ги редеше в асансьора.

Беше подпрял вратата с крак и дори не си правеше труда да гледа кое къде подрежда – беше зает да убива с поглед голия до кръста мъж с увиснал над панталона корем, който се беше показал от нищото.

- Тоя кой е? Веднага обратно. Казах!

Приближаваше се твърде бързо за да успее да го избегне. Майка й се беше показала на вратата и плачеше. Сякаш не знаеше какво да направи. След секунда се окопити и пак започна с „Виждаш ли се какво правиш?!”

- Пусни ме!

- Връщай се обратно! Никъде няма да ходиш.

Коридорът изглеждаше необичайно тъмен. Не защото липсваха лампи, което беше обичайната причина за подобен изглед. Просто беше минало. Усещаше го като нещо, към което не принадлежи вече. Стотици пъти беше броила парите и беше осъзнавала, че не достигат. Никога не стигаха, колкото и да бяха, но тогава нямаше кой да я приюти. От както намери приятел, който да има излишна стая и на когото наистина да му пука, нещата се промениха. Започна да се откъсва малко по малко от мястото, където й правят синини по раменете, където я зашлевяват защото е забравила да загаси лампата на терасата. Смееше се. Да, точно така, смееше се в лицето на кошмара си.

Оковите току що бяха скъсани.

- Не си ти тоя, който ще каже – изръмжа на среща му, макар да не можеше да се освободи. Евгени стоеше свъсил вежди като навита пружинка. Спираше се само защото му беше натяквано стотици пъти да не се меси. – Докато живея под покрива ти, нали така? Не живея там вече!

- И къде си мислиш, че ще отидеш? Ще се справиш, така ли си мислиш? Той живота стои и те чака!

- Аз го чакам!

Не минаваше номерът с желанията и решенията. Нейните решения не бяха от значение, той избираше. Сега беше избрал, че ще я завлече обратно, тъй че извиваше ръката й и я влачеше навътре. Или поне се опита, всъщност, тъй като секунди след като вратата на асансьора се затвори с обичайния за неподдържан асансьор метален трясък, един юмрук вече се заби в лицето му. От изненатада я беше пуснал и Надя беше извлечена навън без да съзнава, че някой я движи вместо тя да го прави сама. В момента не можеше да бъде по-благодарна на този някой.

Не си каза нищо с майка си. Беше се опитвала да говори с нея. Искаше да го обсъдят, искаше да се махнат. Нямаше причина да стоят там, не я разбираше определено. Уж стоеше заради дъщеря си, заради образованието й. Да, ама въпросната дъщеря с радост щеше да се откаже от пустото висше, което така или иначе нямаше да използва. Да, ама тя с радост щеше да започне работа и да си го плаща сама. Да, ама тя с несравнима радост би си събрала багажа и би се забила в едностаен апартамент, само да се махнат от там.

Не беше това причината и никога нямаше да разбере каква беше. В конкретния момент беше достатъчно само да си разменят по един поглед, пълен със сълзи.

„Извинявай.”

„Няма нищо. Трябва да го направиш.”

Асансьорът се затръшна още веднъж. После една врата. После багажник, втора врата. Малката кола с кожени седалки никога не й беше изглеждала толкова удобна и уютна. Беше като остров насред бурен океян, който се опитва да я погълне. С бясно препускащо сърце се отпусна на седалката и постави колана на място машинално, докато гумите вече скърцаха на завоя.

- Беше крайно време.

Това беше единственото, което й каза спасителят й. Тя не отвърна. Нямаше думи, бяха избягали някъде. Имаше мисли, много при това. Достатъчно, че да се блъскат една в друга и да не могат да се подредят в изречения, но думи липсваха. Въздух, с който да ги изкара навън дори да бяха там, така или иначе също нямаше. Сякаш всичко беше на пауза, въпреки движещите се около нея коли и подминаващите ги дървета. Беше странно. Необикновено, нереално. Не беше там, нямаше право да я върне. Страхуваше се, но това, което усещаше в гърдите си не беше натежал страх, беше друго, нещо непознато. За пръв път в живота й това беше пълна свобода. Стоеше пред празен лист, по който щеше да пише със собствено мастило.

Една единствена усмивка беше достатъчна за да се отпразнува. Сложното започваше от този момент нататък, но въпреки това не й горчеше. Беше опияняващо и се остави да я погълне напълно.

Варна на младите