Философията на любовта Percy Bysshe Shelley (04.08.1792 – 08.07.1822)

Тази година се навършват 220 години от раждането и 190 години от смъртта на английския поет Пърси Биш Шели. Един от най-изтъкнатите представители на романтизма, наред с Джордж Байрон. Той е смятан за един от най-добрите лирически поети, писали на английски език.

Биография

Роден в Съсекс, Англия. Син на Тимъти Шели, по-късно втори баронет на Кесъл Горинг, женен за Елизабет Пилфолд. Получава елитарно образование в Итън и постъпва в Оксфорд (1810 г.). Първото му произведение е готическият роман "Застроци"още като студент. Изгонен от Оксфорд за атеизъм, той яростно се противопоставя на религията и апелира за политическа свобода. Сред най-известните му творби са памфлетът "Необходимостта от атеизъм" (1811), поемата "Кралица Маб" (1813), одата „Ода за западния вятър" (1819) и др. Ексцентричният живот на поета и безкомпромисният му идеализъм го превръщат в известна личност и идол за подражание.

За съжаление, малко преди тридесетия си рожден ден Шели се удавя при внезапна буря, докато пътува с шхуната си „Дон Хуан". Корабът потъва без да се преобърне. Тялото на Шели е изхвърлено на брега, след което е кремирано на плажа, защото според законите на Тоскана удавниците се изгарят. Приятелите му слагат на кладата вино, тамян, сол, дървено масло, според обичая на древните гърци. Сърцето му е извадено от погребалната клада от втората му съпруга Мери Шели, която го пази до смъртта си, а останките на поета са погребани в Протестантското гробище в Рим.

Любовната лирика на Шели

В кратката си студия „За любовта" Шели разглежда същността на това чувство преди всичко като непреодолим стремеж да пробудим симпатия у другия: „Когато мислим ни се иска да ни разбират; когато въображението ни работи, искаме да зърнем веселите рожби на мозъка си, преродени в мозъка на други; когато усещаме, не желаем устни, смразени от лед, да отговарят на устни, които пламтят и потръпват от най-хубавите пориви на сърцето. Това е любовта. Да откриеш ум, който умее да цени нашия, въображение, способно да вникне в най-тънките и в най-своеобразните особености, които таим и дооформяме с радост – това е незримата и недостижима точка, към която се стреми любовта. Става така, че когато сме изоставени сред обкръжението на хора, които не са ни симпатични, обикваме цветята, зелените морави, водата, небето, красноречието на вятъра и напева на вълните със същата възхита, с която слушаме гласа на любимата, запяла единствено за нас.".

Датският литературен критик Брандес забелязва, че „за сюжет на най-известните си лирични творби този английски поет използува явления извън сетивния живот, та дори извън човешкия свят; в тях се говори за ветрове и облаци, за разбунения живот на външните стихии, за неизмеримата свобода и неукротимата мощ на водата и вятъра. Това е поезия метеорологична и космическа." Най-често привежданият пример, с който литературните историци илюстрират своеобразния пантеизъм на романтика Шели е стихотворението му „Философията на любовта", написано през 1820 година:

Потоците се вливат във реката,

реките пък моретата намират,

а ветровете горе в небесата

във сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,

от обич няма кой да ги лиши.

Душите на нещата се привличат –

защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата,

вълна вълната гони и прегръща:

прокълнало е цветето, когато

на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна,

до океана месецът трепти.

Но всички тия ласки за какво са,

ако не ме целуваш ти?

(„Философията на любовта” - превод Цветан Стоянов)

В стихотворението „Индийска серенада” влюбеният “тръгва среднощ, заслепен от някаква сила незрима” и отива при любимата, за да коленичи пред нея и да я помоли да “излее дъжд от целувки над моите бледи страни”:

Сърцето ми бързо тупти
и сякаш навън ще се блъсне!
О, силно притискай го ти,
додето най-после се пръсне!

 (Превод на Цв. Стоянов)

В изящното поетично посвещение „На…”, написано през 1821 година, Шели изгражда много сходен с идеалната представа на трубадурите за “Дамата на сърцето” образ на любимата:

Аз плаша се от твоите целувки,
но ти от моите не се плаши!
Душата ми е страдала премного,
тя няма твоя лъх да задуши!
Аз плаша се от твоя глас и поглед,
но ти от моите не се плаши!
Невинна е и чиста любовта ми,
тя всеки тъмен вик ще задуши!…

 (Превод на Цв. Стоянов)

Когато през 1819г. се установява в Рим, съзерцава руините на античния град, зарежда се с митологични легенди и образи. Създава лирическата драма „Освободеният Прометей”. Както в поемите, така и в стиховете възтържествува надеждата, че бъдещето ще донесе щастие, свобода и справедливост на човешкия род. Един ден тираните ще бъдат победени.

Своите лирически откровения създава в последните години на краткия си живот. „Ода за западния вятър” Лириката на Шели носи мелодията на тиха печал и тъга от мимолетността на живота. Плодовете на любовта и приятелството не са трайни. Поетичният глас възпява облаците, водата, бурите. Лирическият изказ привлича с простота и сърдечност.

Шели създава сонети като Шекспир, оди, поеми. Разгръща посвещението като форма, в която лирическият субект общува с природата. Неговият лирически герой се идентифицира с природата, приема нейния образ и я дарява с интелектуални асоциации. Природното и човешкото се сливат. „Ода за западния вятър” е композирана от терцини, като всяка завършва с двустишие (рефрен), което обобщава поетическата мисъл – разновидност на сонетната форма.

1, 2, 3 част са посветени на космическата мощ на Западния вятър, представена е апокалиптична картина, небосводът се срива в Средиземно море и Атлантика. Западният вятър е образ на космическата програма. 4, 5ч. – изграждат символичния образ на човека. В него са събрани духовно и материално, чувствата и мисълта. Лиричесдкият Аз е жертва на живота. Страданието и силата на страстта правят човека родствено близък с космическата стихия на вятъра.Възхвалата на природните начала се слива с възхвала на лирическия субект. Поетът създава вълнуващи картини на природата, в които въплъщава своя пантеичен възторг. Лирическата форма на посвещението създава интимна близост между човека и природния свят.

Една от най-популярните лирически песни на Шели, претворявана нееднократно в музикални творби, е „Лека нощ”. В това произведение поетът интерпретира любовта като взаимност, болезнено нарушавана от раздялата. Стиховете звучат с трогателна простота и искреност. Любовта е блаженство за онези, които не очакват мига на утрото, а са щастливи да преживеят нощта заедно:

Блазе на тез, които знаят,

че двама ще са през нощта!

Те "лека нощ" не си желаят,

но винаги е лека тя!

(Превод на Цв. Стоянов)

Пърси Шели - Лека нощ http://vbox7.com/play:86dd145c

Ода за западния вятър

О, Ветре западен, див дъх на Есента!

 Вълшебник, викнал духове влудени,

 незрим, ти пръскаш мъртвите листа,

кафяви, бледни, трескаво-червени

— прокажени в прокълната гора;

 и с плач заравяш семена студени

да спят под вледенената кора,
като че всяко труп е в гроб поставен,
додето твойта пролетна сестра

с живот изпълни всеки кът забравен,
събуди с рог земята и подкара
стада-зърна в просторите въздушни —

Див Дух на ярост и на надпревара,
Рушител и Пазител, слушай, слушай!

2
Ти — луд поток през стръмни висини,
повлякъл, сякаш са листа изгнили,
рой облаци по сини ширини,

на мълниите феи бързокрили,
и те като Менада[1] страховита
небето в ярки кичури са скрили

от хоризонта тъмен до зенита;
ти — който пееш песен погребална,
със бурята гръмовна и сърдита,

на бедната издъхваща година
под саркофага на нощта прощална
и сред мощта на твоите пари душни;

ти — блъснал небосвода да се срине
сред дъжд, и град, и огън, слушай, слушай!

3
Ти — вдигнал Средиземното море
от унеса на летен сън и спомен,
край залива, де всяка мъка мре,[2]

де тихо го приспива речен ромон
и то оглежда кулите заспали
да тръпнат сред града замрял, поломен,

във светъл мъх и клони разцъфтяла,
така прекрасни, че болят очите;
ти — чийто стъпки, в мрака прокънтяли,

раздират на Атлантика водите,
а в дъното над тинята листата
в подморската гора сред ужас шушнат

и чуят ли гласа ти в тишината,
треперят и се гърчат, слушай, слушай!

4
Да бях аз мъртъв лист, от теб понесен,
да бях аз облак — да политнем двама,
да бях вълна сред пристъпа си бесен,

пред твоя вик задъхана и няма;
(макар по-слаб от теб, о Непокорен!);
да бях дори момче, което няма

ни капка страх пред твоя път просторен,
готово да те следва със охота!…
О, искам да ме тласкаш, неуморен,

да бъда облак, лист, вълна с вълните!
Аз паднах сред трънака на живота!
Аз в кърви съм! И бремето на дните

прегърби едного, на теб приличен —
неукротим, и горд, и необичан!…

5
Като гората да съм твоя лира!
Какво че лист след лист от мене пада?
И твоят порив, който не умира,

да опне струните ни, да изстрада
една красива в болката си песен!
О, Дух свиреп, да бъдем без пощада!

Мой дух стани! От моя глас унесен!
Със думите ми сгрей сърцата нови!
Като листа над нивите наесен

разхвърляй мислите ми по земята —
искри от неизгаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!…

О, Ветре! Зима следва твоя полет!
Но знай — след нея пак ще дойде Пролет!

1819