събота, 28 юли 2012 г.

Човешката душа е жадна за духовност. Всичко останало е личен път (интервю с Илко Илиев)


Въпрос: Какво е поезията за Илко Илиев?
 Илко Илиев: Поезията за мен е верую – начин на мислене, дишане и себеизразяване. Опит за осветяване на личните и вселенски бездни, за дешифриране на вечните екзистенциални въпроси: ”Кой съм аз и накъде отивам?!”
Тя е разпятие на Духа в търсачеството му към едно себеразплитане и непрестанно съпреживяване и пресътворяване на всеки миг и детайл от т. нар. действителност. Вик за човещина и освестяване, надскочил личните граници на Егото, за да се хармонизира и приобщи човешкото с Божественото. Поетът пише и пренаписва едно стихотворение цял живот, за да преодолее себе си и застане гол и пречистен пред бездните на Вечността, чийто слуга е. Поезията за мен е мисия! 

Въпрос: Кой е Илко Илиев? Къде живее? С какво се занимава?
 Илко Илиев: Обикновен човек – учител по професия. Хобита – шахмат, лека атлетика, боди билдинг. Работил съм като работник в текстилна фабрика, пазач на секретен обект, преподавател по чуждо-езиково обучение, възпитател, педагогически съветник, шофьор на такси, социален работник, старши ресурсен учител и учител по български език и литература. От 1983г. живея и работя в град Сливен.

Поетесата Маргарита Петкова връчва Втора награда на Илко Илиев на Националния поетичен Конкурс"Яворови дни"- 16 юли 2011г. , гр.Поморие
Въпрос: Споделете част и от творческа биография. Какви издадени книги имате, какви отличия?
Илко Илиев: Имам 8 издадени стихосбирки – от „Пети сезон” – 1994г. до „Личен дневник” – 2010г. Номиниран съм в много поетични конкурси: „Елате ни вижте!”, „На края на кабела” и „По стъпките на лятото” – последните два, в клуб „Буквите”, „Състояние на полет” – сайт „ХуЛите” и др. Носител съм на Наградата на читателите в Националния поетичен Конкурс "Още стихове за вечните неща" - 2009г., Шивачево и на Втора награда от Националния поетичен Конкурс "Яворови дни"- 2011г., гр. Поморие.

Въпрос: Ще има ли нова стихосбирка ?
Илко Илиев: Смея да се надявам – през последните две години „се натрупаха” над 160 нови мои стихотворения, част от които бих се радвал да видя и в книжно тяло.

Въпрос: В своите стихове вие често разсъждавате за смисъла на живота? Защо? Каква религия и философия изповядва Илко Илиев?
Илко Илиев: Преди години тръгнах от първата си поетична книга „Пети сезон” – сезонът на жаждата за духовност и потребността от хармония и човешко съпричастие. Постепенно осъзнах, че съм поел по Пътя към всичко, което е скрито дълбоко у нас самите – като въпросителна и ребус, с най-простичките въпроси, но и… с най-мъчните отговори: ”Кои сме ние и защо сме създадени? Защо толкова много горест и тъга в краткия миг живот? Възможно ли е да се отскубнем от махалото на ума-подлец, което винаги ни тласка от едната крайност на радост, обич и надежда, към другата – на покруса, болка и страдание? Завинаги ли сме заложници на собствените си желания, амбиции и претенции и, възможно ли е да скочим от омагьосания кръг на своето Его?”….
ВЪПРОСИ, ВЪПРОСИ…
Не забравям проникновените думи на мъдреца: „Това, което постигнеш – ще ти омръзне, за това, което не си постигнал – ще копнееш!”
Проумях, че човек трябва да премине през всичко това, за да изпълни кармичния си дълг, че полюсите на ума са неделими части от Цялото, че следва да потърсим и открием истините си дълбоко у самите нас. После е най-мъчното... Скокът в бездната на собствената си същност и разширено съзнание, където всичко се слива в Едно и е Центърът на Всичко.
За мен това е мисия и аз продължавам по този Път, като единствен избор за Постигането, за познаването на света и изначалния му Смисъл…
Религиите и духовните учения и практики са вътрешен коректив за духовното у нас, което сами и не без помощта на Твореца можем и трябва да развиваме. Изповядвам общочовешката хуманна философия и синкретичното от религиите и духовните учения, което е мост към общението ни с Твореца.

Въпрос: Наскоро във фейсбук се появи и специалната лична страница на поета. Как възприемат читателите това ново начинание? И какво мислите за онлайн-представянетоо на творците?
Илко Илиев: Личната ми поетична страница във ФБ възникна и се разви като сполучлива идея, за да съвместя изказаното от мен и го споделя по-директно с по-голяма част почитатели на поезията и колеги по перо и душевност. Обмяната на мнения, коментари и виждания за творческия процес обогатява и е също добър коректив за твореца.
Разширяването на това, макар и в онлайн-пространството, ми дава възможността да комуникирам пряко с голяма част от творците у нас, а и не само, което е само от полза за всички. В България има много талантливи поети и прозаици и аз се гордея, че познавам голяма част от тях!

Въпрос: Вие приличате визуално на френския актьор Жан Рено Това помага ли ви или пречи?
Илко Илиев: Не мисля да приличам чак толкова визуално на Жан Рено, това е някаква твърде бегла прилика, на която аз не отдавам никакво значение.

Въпрос: Каква поезия обичате да четете? Кой е любимият ви поет?
Илко Илиев: Обичам да чета нашите и чуждестранни класици – чета предимно поезия и философска проза, през последните години.
Чета стойностната поезия и я препрочитам, имам голяма библиотека, както и настолни книги с поезия и с проза. Философска поезия, любовна лирика, гражданска поезия, пейзажна лирика и т.н… Всяка поезия се дели само на стойностна и не толкова. Това са вътрешни критерии…
Любими български поети са ми: Ботев, Вазов, Яворов, Димчо Дебелянов, Пеньо Пенев, Петя Дубарова, Миряна Башева, Камелия Кондова, Борис Христов, Добромир Тонев, Иван Методиев, Иван Динков…
От световните – Шекспир, Франсоа Вийон, Уолт Уитман, Пушкин, Байрон, Лермонтов, Есенин, всички т.нар. „прокълнати поети” – Бодлер, Верлен, Рембо…

Въпрос: Кой е любимият ви български поет?Какво мислите за съвременната българска поезия?
Илко Илиев: Няколко са, вече ги посочих по-горе. От съвременните – Иван Динков, Добромир Тонев и Иван Методиев.
Съвременната ни поезия е многоцветна вълнà и изобилства от стойностни творци. Мисля, че българинът е талантлив и това той доказва всеки ден. 

Въпрос: Кое е любимото  ви стихотворение?
Илко Илиев: Няколко са: „Балада за Конкурса в Блоа” на Франсоа Вийон, „66-ти Сонет” на Шекспир в превод на Свинтила…
От нашите: „Изповед” на Иван Динков, „ Графика” на Борис Христов и „Веднъж ли сме умирали от жажда” на Добромир Тонев.

 Въпрос: Какво бихте казали на читателите на „За книгите днес”?
Илко Илиев: Бих им казал, да четат Словото и да попиват безсмъртното от него, защото човешката Душа е жадна за духовност. Всичко останало е личен Път


ЛОВЕЦЪТ НА ШЕПОТИ - ПОЕЗИЯ ОТ ИЛКО ИЛИЕВ


Когато Бог поспре...

Уж все на път, а пътят ми се къса -
змия ме клъвне, скитник го кръстоса.
И се учудвам вече на ума си,
че ми задава хапещи въпроси.

Че съм повярвал слепешком в човека
и в себе си, попил от тая вяра...
Душата си оставих без пътека,
надеждите – на две междинни гари.

А влаковете все се разминават,
дори да са на рейс в една посока.
Надтичването тръгва в стил, по права,
но се завръщаш – кръгово жестоко!




И омагьосан – в тоя свят безчувствен,
аз зная,че живота си сънувам.
навярно ще остана вик сред пустош,
когато Бог поспре да ми диктува.



ЛОВЕЦ НА ШЕПОТИ

Във очите ти хълм. А на хълма – дете.
То - зеница след сън. Бавно в тебе расте...

Скри Душата си в стих. Шепа цветен прашец.
Дъх от нея отпих. Мъж, на шепот ловец.

По лицето ти – смях. Стихнали ветрове.
Аз така те видях. Къс безсънно небе.
 


САМОТЕН ЕЗДАЧ

Да бяхме се научили поне,
че Времето е оседлано с вятър.
Щастлив, обяздвах пролетни коне,
а съм пришпорвал есен в стремената.

И глътки щом от лятото отпих,
за да ми стане слънчева невеста.
То, недочакан сън, се вледени
и зимата у мен сърце намести.

Да бяхме се научили поне,
че сам брои звездите си ездачът.
Ездач от сън, светулки и небе,
които се разтварят тихо в здрача
.


ЖЕНА

Аз не съм те измислял такава:
от усмивка под сини слънца.
От гореща и влюбена лава
и не съм те рисувал с лица,

нито вдишвах с Душата ти вечер,
за да скитаме двама насъне.
И, прескочили сянка на глетчер,
да се скрием в оазис без дъно.

И не бях във очите ти извор,
щом избликваха смях и сълзи.
Просто пих, но от толкова близо,

че без вино пиян, без лози
в тишината ти светла оставах.
Аз не съм те измислял такава…
 



КЪМ ТЕБ ПЪТУВАМ...



Към теб пътувам вече от години…
А зимата отляво натежа.
Което бе орисано, прости ми,
останалото – просто е лъжа.

Останалото просто е надежда,
която ще се сбъдне в друг живот.
Понякога измамите изглеждат
по – хрисими от цъфнал нежно глог.

Понякога сме чужди и далечни
и сляпа кръв през вените тече…
Но ще избликне тя, това е Вечност,
а аз ще те достигна със сърце!


В ПРЪСТЕНА НА ЖАЖДАТА

Навярно този дъжд вали като присъствие,
за да залее болката ми с водни истини.
Не зная. Скрил на сухо жаждата си в пръстена,
не съм усетил как тъгата ми е плиснала.

Забравил съм дъха на мама, стрък въздишка е -
по-лесно е да се заоблиш в речно камъче.
И коренът в сърцето ми не е предишният,
щом срутиха се вътре всички нежни замъци.

В моретата ми, сините, горчи соленото,
а слънцето ми не целува хоризонтите.
Отдавна този дъжд върти насън вретеното,
но пресушени са до дъно в мене стомните.

Прикапва стих. Сълзица от дъжда вън може би
се плъзва плахо по перваза на надеждите.
И се пропуква под емайла мокър кожата,
за да покълне стръкчето зелено, нежното…
 


НЕБЕСНА СТЪЛБА

Между няколко хълма – все през рая и ада,
по небесната стълба се катеря и падам.

Тя е приказен остров и коварна измама,
тя е всичко, което... и го имам, и – нямам.

Между няколко стиха – във присънни куплети,
вик угасва притихнал, чезнат споменни клетви.

През лица и контури, като филмова лента,
се изнизват и бури, и щастливи моменти.

Нежни ласки ме стоплят, гарван грозно кълве ме.
Любовта ми е в рокля, а омразата – в семето.

И е време за огрев. А дърва не достигат.
Вътре… сякаш е погреб. Но барутът ми свиден

изгърмял съм по врани. И зърно не остана.
Тъй че, вече е празно. Спи последната врана.

Спи и чака да съмне. А денят е далече.
Бели нощи на тъмно. Дълга тягостна вечер.

Аз до нея се свивам. Като клето сираче.
Дъх от тежка коприва във очите ми грачи.

Не тъгувам, не страдам. Просто искам да съмне.
Но е толкова рано. Тук, където се сбъдвам.


ДА БЯХ ПОСПРЯЛ

Да бях поспрял да вдишвам думи...
Сърцето ми насън боли.
Витае облак помежду ни,
а дъжд... отдавна не вали.

А слънцето е все тъй нежно,
изгубен дъх от нежен тюл.
Аз мога дълго да нареждам,
но себе си... не съм се чул.

Но себе си не съм обичал -
аз само милвах Любовта,
когато с думи ти се вричах...
Да бях поспрял... да дойде тя!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг