петък, 13 юли 2012 г.

Автори в аванс: Симеон Христов ТАНЦЪТ НА ПИНГВИНА


Симеон Димитров Христов е родом от гр. Хасково, но живее и работи в София. На 53 години. Работи в сферата на театъра и рекламата. Скоро публикуваха резултатите от конкурса на издателство „Бряг”, където неговият роман „Букинистите” се класира за финалния етап. Симеон Христов е носител на най-различни награди:  трето място за разказ в Международната секция на Българските писатели - криминалисти  2010г.;  второто място „По стъпките на лятото” - 2011; награда за социална сатира в „Тера-фантастика – Бургас”; две номинации от Златен Кан; класиран в десятката на Българските фантасти, за конкурса по случай годишнината на Агоп Мелконян - девето място; второ място на литературния конкурс в памет на д-р Димков  - лечителят; Награда на публиката Втория литературен конкурс „Състояние на полет”;



ТАНЦЪТ НА ПИНГВИНА


Тихо беше около общинската болница.
Отсреща, сгушена под оголял кестен се крепеше будката за вестници на Сузана. Мъждива светлинка се провираше между окачените отвътре списания, а силуетът на вестникарката подсказваше, че е дошла на работа. До минути щяха да пристигнат и сутрешните издания, възвестявайки новия ден, а след час наоколо щеше да е стълпотворение. Засега обаче, цареше тишината. Обичаше ги Сузана тези ранни часове, особено сега – през късната есен. Линейките, една по-една, размърдаха муцуни и се наредиха под строй в двора отсреща. Шофьорът бай Митко слезе с накуцване от първата и неизменно се насочи към нея. Тя знаеше какво ще последва: щеше да я попита дали е дошъл вестникът, а тя щеше да отвърне, че е рано. Това не я дразнеше, а напротив. Тези приказки, изговаряни сякаш цяла вечност я караха да се чувства жива и полезна. От първия тролей щеше да слезе санитарят Спиридон и също щеше да я заговори. И той пристъпваше трудно, но при него бе от друго. После идваше ред на Камелия. Връстницата й от началното училище живееше в голямата къща на няколко метра отзад и не пропускаше да я навести. Докато Сузана се съсухри и смали с годините, пригаждайки се към тясното си работно помещение, то Камелия все още зрееше. Дори и на петдесет прихващаше погледите на мъжете с буйна кръв, а впоследствие и банковите сметки на по-напористите измежду тях.
Будката се разтресе от идващия трамвай. Едно време познаваше и ватманите, но сега имаше много нови. Идваха от някъде, караха малко и после изчезваха по широкия свят, изоставили фиксирания път на релсите. Комбито, дето я зареждаше също се появи и времето за размисли свърши. Махна на шофьорчето за довиждане и започна да подрежда изданията. В очите й се набиха обичайните заглавия: „Касапница край града”, „Бос бере душа” и какво ли не още.
Скоро писанията се потвърдиха на живо: няколко черни джипа, безшумно се плъзнаха пред главния вход и здравите младежи отвътре се развикаха на дежурните. Санитарите и д-р Карлов се появиха с колички и подвижни кушетки, опитвайки да овладеят ситуацията. Четири окървавени тела преброи изтръпналата вестникарка от малкото си убежище. Пак знаеше какво ще последва: охраната на ранените щеше да покрие целия квартал, а поне един от тях щеше да се лепне за нейната будка. Работното й кътче, според тях било „отлична позиция за вражески стрелец. Наред със страха в душата й неумолимо човъркаше любопитството, но привечер и то щеше да е задоволено...

1.
Едва се дишаше в подземната стаичка на Спиридон. Неизличимият дъх на медикаменти и разсипан спирт навяваха мисли за вечната борба на хората със страданията, за смъртта и за следващата след нея забрава. Кънтящите стъпки отгоре се разредиха, което значеше, че е отминал още един труден ден.
 Оживяха ли днешните? - попита бай Митко.
  Трима ще прескочат прага, но четвъртият е зле. отвърна му домакинът, докато доливаше в стъклениците.
Силен полъх на анасон за миг пребори натрапчивата болнична миризма. Благодарен пациент бе снабдил заговорниците със стабилен запас от есенции, от които медицинският спирт ставаше толкова лек и пивък, че дори д-р Карлов се отбиваше често надолу. Луминесцентната лампа премигна и сенките на двамата притрепериха, щом в стаичката се промъкна дребна фигура. Сивата й престилка така се сливаше с цокъла по стените, че малцина изобщо я забелязваха.
 – Луда ли си, Сузано? скара се Спиридон. Ще те мернат охранниците и ще сложат пост и тука.
Не ме видяха. - отвърна жената и едва се провря между изправените по стените гардероби и пластмасовите столчета, на които седяха двамата.
Издърпа миниатюрната табуретка изпод масата и се настани срещу вратата. После дръпна чекмеджето и измъкна нейната си мензура. Изчака домакинът да я напълни и като птичка, отпи мъничка глътка.
Е, какво ново? запита с изтънен от спирта глас. Лицето й, петнисто и заострено като залинял банан излъчваше напрежение, а раздалечените сиви очи се взряха в двамата без да премигват. Задължителното при такива случаи мълчание се проточи с минути. Двамата мъже обмисляха думите си, за да не станат обект на забележки.
Случаят е особен. прокашля се Спиридон. - За пръв път попадаме на въоръжено нападение срещу бели якички. Този, дето бере душа е директор на фондация, а останалите са негови служители. Били са заедно в колата и са го отнесли покрай него. Срещу тях са стреляли с автомат и два пистолета. Ето доклада на д-р Карлов.
- С това трябваше да започнеш. - нацупено се включи бай Митко и разтвори подадената папка.
За сметка на голата, почти квадратна глава, той имаше буйни жълтеникави мустаци, които потръпнаха наред с дебелите устни. Като млад, бай Митко несправедливо бе отстранен от Народната милиция, което го принуди да се захвана с шофьорлъка. 
Престъпленията, обаче не му излизаха от главата и той копнееше да разкрива и изобличава бандитите, както си е написано в безбройните романи на тази тематика. Така се сближи с невидимия за мнозина Спиридон, а впоследствие и със страстната книгоманка Сузи. Групата се допълваше от знойната й съседка Камелия, която живееше отсреща. От хола зад високият си балкон тя денонощно събираше сведения за произшествията, заслушана в кутийките носещи гласове. Тъй като гузните пациенти перманентно проверяваха за подслушвателни уреди, Спиридон се изхитри и приложи стария си трик от детството: три тънки влакна пресичаха въздушното пространство над булеварда и свързваха жилището на Камелия с випаджийските стаи на болницата. Устройствата, познати на всички от старото поколение, завършваха с най-обикновени кутии от кибрит и позволяваха на информацията безпрепятствено да достига до „непризнатите”, след като санитарят умело настаняваше заподозрените измежду пострадалите в тези - удобни за целта помещения.
През делничните дни градският шум пречеше на делото им, но повечето посетители идваха на свиждане в събота и неделя, което напълно устройваше съзаклятниците.
След неуспешно положен изпит по медицина, Спиридон бе останал верен на великата професия, но от обратната страна на леглото, като санитар. Всяка година, нисичкият мъж записваше на видео надпреварите по стълбищата на американските небостъргачи и после обясняваше на „непризнатите”:
- Ето от какво хората изкарват пари. Бутат се и катерят стълби, а какво да кажа аз? Световният шампион по бързо слизане…
На времето, точно след злополучния изпит той бе слязъл набързо от шестият етаж поради липса на асансьорна кабина. Затова и накуцваше с двата крака, а околните го нарочиха с прозвището „Пингвина”. Другият „непризнат” бе самата Сузана. Нейните неизчерпаеми знания бяха пренебрегнати от факултета по журналистика и тогавашната девойка трудно преживя унижението, да бъде скъсана. И все пак тя не обърна гръб на книжнината и подхвана бизнеса на старата си леля с вестниците.
Красивата Камелия пък, след поредица от награди като; мис гимназия, мис Красна поляна, мис Созопол и много други се размина с дипломатическа работа в чужбина. Това я принуди да се прикачи към неколцина действащи дипломати, чрез които наистина които обиколи планетата. След всяко приключение обаче, се прибираше неудовлетворена, бездетна и жадна за нещо „по така”. Сузи така и не разбра, какво значи това - „по така”, но се надяваше все някога да го научи. Важното бе, че като навърши четиридесет, приятелката й се кротна и вече можеше да разчита на нея.
Тези четири особи наричаха себе си „непризнатите” и съюзени от жаждата за справедливост, на своя глава разкриваха и осуетяваха множество престъпления. Отделно от това, те трупаха от години архив, за който би завидял всеки порядъчен чиновник от МВР.
- Това тяхното е фондация, колкото ние сме ФБР. - отсече бай Митко, а после, за да подчертае думите, се изсекна с погнуса в парче лигнин, което измъкна от задния джоб на белите си панталони. Със Спиридон неведнъж се шегуваха, че с тия светли дрехи, могат да ги вземат за призраци. И без това из лабиринтите под болницата понякога им се привиждаха привидения. - Знам ги аз тия от фондация „Глад”. Получават помощите безплатно, а тука ги пускат на пазара дори по скъпо, отколкото е на запад. Даже и не внасят данъци. Само трупат чиста пара.
- Може ли да направим нещо? Как да ги изобличим? - тъжно попита Дони.
- Не и този път. - взе думата Сузи. - От толкова години се борим, а никой ни обръща внимание. Дори на няколко пъти щяхме да загазим. Време е да помислим за себе си.
- Какво искаш да кажеш? - прекъсна я Митко. Най-нахъсан измежду „Непризнатите”, той не искаше да чуе и дума за облагодетелстване. Голата му глава лъсна от напрежение, та пак бръкна за лигнина.
- Благодарение на нас, полицията арестува изнудвачите. - колебливо напомни шофьорът.
При този случай се трудиха в продължение на месеци, а всичко започна от разработката им на криминално проявени злодеи, които рекетираха елитна фирма. Въпросните мъже бяха пребити до смърт от жертвите си и така се озоваха на лечение при Спиридон. Отговорът не закъсня и след месец трима от изнудваните бяха застреляни.
Тогава „непризнатите” подхвърлиха на МВР доказателства и записи с неопровержими доказателства срещу убийците: незабележимият санитар си отваряше очите по коридорите, Митко следваше заподозрените с линейката, а Камелия слухтеше от хола си. За дребната Сузи оставаше да сглоби късчетата събрана информация в единна хармонична картина. И сега малката
книжарка надигна светнали от спирта очи, но в тях нямаше гордост, а по-скоро обида.
- Всяко чудо за три дни! - изпъшка женицата. - Точно за толкова ги пуснаха. Както физическите убийци, така и поръчителите.
В стремежа си да омаловажи казаното, Дони колебливо стискаше брадавицата на носа си. Два на брой, сантиметрови косъма неспирно избуяваха от нея, придавайки му вид на азиатски треньор по жиу-жицу.
- Поне имат досиета. - опита да го извърти бай Митко.
- Те и сводниците имат вече досиета. - набираше злоба Сузана, вглъбена в спомените. - И насилниците на онези момичета, дето ги разкрихме. Но какво от това? И тях ги пуснаха! Време е да помислим за бъдещето.
Двамата мъже безмълвно отстъпиха пред нейните доводи. Нима не знаеха за въжделенията на своята посестрима. В моменти на опиянение, Сузанка бе споделяла мечтите си, ала те се оказваха толкова далечни, че би трябвало да се търсят из космоса:
„Да подкараме с Камелийка един „Хамър”. Да сложим рокли от „Версаче” и нагиздени с луксозни куфарчета да обикаляме местопрестъпленията. Пък там - на място, да изкараме тубичките с препарати, пинсети и прожектори със спешъл крушки. Накрая да
проснем труповете в мазето на болницата и да ги проучим, както си знаем.”
Това обаче, си оставаше чиста утопия. Въпреки нашумелите случаи, които разкриха - държавата мълчеше. Престъпниците без изключение бяха оправдавани, а усилията на „непризнатите” , наред с тези на стотиците честни служители от МВР бяха низвергнати. В резултат се бе стигнало до грозната развръзка, Сузана да говори за лична изгода.
- Кажи, Пингвине. Кажи и че греши! - опита се за последно да даде отпор бившият полицай и тутакси съжали, че се изпусна за прякора.
Приятелят му щеше да прикрие обидата, ала щеше да я носи със седмици, куцукайки из дебрите на Окръжна болница.
- Какво мога да кажа? - отвърна Дони, пресушавайки на един дъх 
стъкленицата.
Щом Сузи е преценила така така да бъде!

2.
В общината бе претъпкано от посетители. Макар майките в България да оредяваха, сякаш повечето се бяха събрали тук, точно в този ден и точно в това учреждение. Шушукаха си на групи и безцеремонно обсъждаха тези, които недолюбваха. Всички враждуващи, обаче се съюзяваха по команда, щом пристигнеха уличниците: едната беше знойна и още източваше лигите на мъжете щом се разходеше по улиците, а другата беше сгърчена и отблъскваща, като стругарска стружка. И двете взимаха майчински всеки божи месец, но така и не се появиха нито веднъж с децата си. Затлъстелите служителки от общината също не си поплюваха с такива: не пропускаха да ги връщат до безкрай, само и само - да ги унижат и смачкат.
- Тая красавица е нацвъкала пет. - процеждаше през зъби отговорничката на отдела, визирайки Камелия.
- А оная скочубра с акнето има шест. - допълни я заместничката, макар отделът да се състоеше от три жени.
- И никое от децата им няма баща. - презрително откликна единствената работничка.
Двете просителки стоически преодоляваха обидите и всеки месец се връщаха изнурени у дома, носейки скромните поощрения от държавата. И сега седяха във хола на Камелия , когато тя не издържа и се разплака:
- Това не може да продължава, Сузанке. Преливаме от пусто в празно, а вече просрочваме наема. Ще ги изхвърлят от там, като едното нищо. Бих ги приела тук, но както сама знаеш, до месец трябва да се изнасям. Брат ми взима имота.
Сузана удържа вълнението си и изчака приятелката й да се успокои. Вече предугаждаше предстоящите събития и се молеше решенията й да са правилни. Иначе всичко се сгромолясваше.
- Та какво каза раненият? - попита пак вестникарката след затихналите ридания.
„След месец, гущерът ще чукне триста.” - това каза, тросна се матроната, а после добави: „
Трябвало да купуват сега!” Колко пъти ще ме питаш? Сигурна съм, че е важно. Още повече, че според него - за това са го отстреляли.
Главата на Сузи пулсираше от напрежение. Интуитивно предусещаше катастрофа и трескаво търсеше ключа към благоприятен изход. Ако не за целокупния български народ, то поне за малката общност, за която носеше отговорност. След минути лицето й се проясни и залинелите петна отстъпиха на нещо, като свежест.
- Колко ще плати брат ти за твоя дял?
- Около двадесет и пет хиляди. - отвърна Камелия, предугаждайки следващия въпрос. - Отделно имам към шест хиляди в банка.
Сузана се възхити от нейната схватливост. Рядко се срещаха такива хора и може би за това останаха приятелки до живот.
- И ние с леля ще съберем толкова. - Да видим какво ще кажат приятелчетата отсреща. - надигна се вестникарката.
- Какво си намислила? - едва продума Камелия. Не искаше парите й за старини да се стопят като членове на сезонна политическа партия.
- Ще купуваме долари. - отвърна вестникарката и тръгна към болницата.

3.
- В никакъв случай! - изригна Спиридон. - Та аз съм избран да я съхранявам тая каса, а ти искаш да купуваме долари.
- След месец ще ги възстановим, човече! - непреклонно отвръщаше Сузи. - И къщата ще изплатим и за училище ще останат пари. Край на мизерията.
Бай Митко се бе умълчал и с вътрешно задоволство наблюдаваше терзанията на Дони. От десет години санитарят държеше взаимоспомагателната каса на персонала, а сега аналитичката им искаше да ползват парите за спекула. Знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред, ала въпреки това се наслаждаваше на мига. След час обеща да изтегли и своите спестявания и примирено се остави на провидението. Ако изгубеха - новата кола, която бленуваше от цяла петилетка, щеше да си остане мечта.
След седмица имаха сто и двадесет хиляди лева, с които закупиха четири хиляди долара, а след броени дни срещу тези долари имаха милион и двеста хиляди лева. Набързо възвърнаха взетото на заем, както и личните си средства, след което отпрашиха към провинцията.
- Леля е подготвила почвата. - говореше възбудено Сузана. - Стопанинът е там и заедно с нея ни чакат.
Гнилата „Лада” на Бай Митко се задъхваща от тежестта им, но най-много я мъчеше дебелият нотариус. Бяха го взели, за да узакони веднага сделката. С познатото вълнение навлязоха в малкото селце преди Пловдив и децата отдалеч се втурнаха към колата. От две до десет години, единадесетте им питомци ги наобиколиха, отрупвайки с целувки всеки наред, дори и дебелака, който не знаеше на кой свят се намира.
Местният предприемач доволно прибра парите и подписа договора, а те най-после можеха да отдъхнат.
- С разкритията на престъпления, май не се справихме добре. - говореше Сузана пред малобройната ентусиазирана публика. - И то, не защото не изобличавахме престъпниците, а защото ги пускаха!
- С това, обаче - посочи с ръце наоколо. - успяхме! Този имот вече ви принадлежи дечица, а и за образование ще остане някой лев.
Спиридон едва примигваше от напиращите сълзи и благославяше небесата. От доста години с Митко прибираха изоставените деца пред болницата, а двете „непризнати” ги припознаваха пред властите, като свои. След няколко чаши от вълшебния спирт доктор Карлов смело подписваше актовете за раждане, а после смутен от дързостта си, не се мяркаше със седмици из подземията. Затова вестникарката и Камелия бяха нарочени за леки жени: поне в общината. Сега - благодарение на организираната престъпност, „заговорниците” спечелиха много пари и децата имаха покрив над главите. Какво можеха да искат повече? Неочаквано и за самия него, взе думата след Сузи:
- Какво следва, деца?
- Танцът на пингвина. - ревнаха малчуганите.
Санитарят вече ситнеше по моравата с хромите си крака.Камелия бяха нарочени за леки жени: поне 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг