вторник, 16 юли 2013 г.

Автори в аванс:ЖИВКА ИВАНОВА

ЖИВКА ИВАНОВА /zebaitel/
Родена съм на 27.10.1951г. в гр. Стара Загора.
Завърших РЕГ „Маским Горки” в родния си град и английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново.
Преподавам английски език и литература от дипломирането си във Великотърновския Университет  „Св. Св. Кирил и Методий” през 1976г. Преводът на поезия винаги е бил моя страст — превеждам от и на английски, както и от руски език.
За собствените си стихове и разкази мога да кажа само, че са много млади. Някои от тях могат да бъдат прочетени в литературен сайт Hulite.net /zebaitel/.
„Вторникът е зелен” е първата ми книга.
Живея в Бургас със семейството си. Преподавам английски език в “Big Ben School of Languages”.
 Ж. Иванова / email: scorpio2006@abv.bg



Крачна машина Юнион


„Так-так, так-так, так-так…” – машината работи гладко, гълта синия работен гащеризон на ситни залци, стига до единия край на разпраното. Тя оставя иглата в плата, вдига крачето, завърта гащеризона, пуща крачето и продължава в обратна посока.
От половин час си играе с тоя гащеризон, който той ще разпори още на другия ден, вероятно наврян под някоя кола, пък и колко трудно се шие по средата на тесния крачол, но тя упорито продължава да върти плата насам и натам, докато направи почти идеалния реприз. През прозореца се чува как петелът с оранжевите очи ухажва поредната кокошка (егати секса, няма и две секунди) и после тя отърсва с шум перушина.
Пролетина мрази селото, мрази да връзва и копае лозя, да се рови в пръстта, да вади картофи, ох как мрази да вади картофи наведена над мотиката и все да е последна на реда! Даже и петела с оранжевото око мрази, макар да е красив като за петел. Досега не беше забелязвала цвета на очите му, но вчера се загледа, докато се опитваше да го примами да клъвне една огризка от круша през мрежата, просто така, за разнообразие, но той въртеше глава насам-натам недоверчиво и не смееше. Мъж! Една кокошка веднага я клъвна вместо него. Как ли щеше да изглежда човек с такива оранжеви очи и с черни зеници?! Представи си баба Кера с такива очи, много щяха да й отиват, особено когато й повтаряше разни неща, които на нея някога са й се случвали или са й били разказвани. Повтаряше й ги до степен на затъпяване. Как дядо Марко, ама не Гачов Марко ами Мижов Марко, недоволен от това, че синовете му били мързеливички, им повтарял: „Аз, га бяу млад, бързу съ наявау и бързу съ наспиуъу!” И те сигурно веднага са се размърдвали! Или как дядо Пейко от Гиктъровите, като видял за пръв път грамофон, изрекъл знаменитата фраза: „Мамка му, да куркам в зелените черва, тук чиляк има!” 
Пролетина беше израсла, дето се вика, на пъпа на големия, морски град и село почти не беше виждала, докато не дойде тук. Можеше да плува, можеше да се пече по цял ден на плажа и да се гмурка с отворени очи, можеше да лови попчета от моста и да ги прави на чорба, можеше да познае по крясъка, кога гларус е намерил храна, но представа нямаше как се живее на село. Когато дойде, за да работи като нередовен учител, първото нещо, което видя, бяха огромните орехи край пътя и също тъй огромните, абсолютно черни и абсолютно топли очи на Михаил, който я докара с таксито.
Тя се влюби от раз и в орехите, и в очите, придружени от светещата му усмивка с трапчинки. До Нова година не се случи нищо особено – тя свикваше с работата, със събиранията почти всяка вечер, в квартирата ту на този, ту на оня от младоците, които работеха там. А на самата новогодишна вечер тя пийна малко повече. Михаил, верен на принципа „проба-грешка” я изпрати до тях и остана. Ако знаеше с какво или с кого се захваща, Михаил сигурно... щеше пак да се захване! Тази дребна, малко трътлеста и малко проскубана Пролетина му стопи лагерите – как само откликваше на всяко докосване до щръкналите зърна на малките си гърди, как повдигаше пълничкото си дупе да го поеме целия, как бясно, обърнала го по гръб, яздеше отгоре му, как не спря цяла нощ да иска още и още, без да го моли да я пази, както всички останали... На сутринта Михаил не знаеше на кой свят се намира, тя го беше разтворила в себе си, както яйцата, които майка му слагаше в един буркан с черупките, заедно с лимони и мед и държеше на тъмно, а после, когато всичко станеше еднородна смес, му го даваше за подсилване, когато беше малък и хилав. Той беше като тия яйца, абсолютно разтворен в нея, чак щастлив от удоволствие. А Пролетина не осъзнаваше, че в нея кипи страст в пъти повече от другите жени, никой не беше й го казвал, и Михаил не й каза, но само след месец предложи да се оженят. Даже дойде у тях да я иска официално. Баща й се намръщи, предупреди я, че не знае с какво се захваща, но тя не искаше да чуе – тя, невзрачната в очите на махленските момчета сива мишка, щеше да бъде съпруга на най-чаровния, висок, тъмнокос и единствен Михаил.
Баща й направи последен опит да й бъде полезен – предложи да дойдат да живеят при тях, но Михаил не се съгласи. Как ще се напъха в тясното апартаментче като заврян зет – на село си имаше къща, градина, добитък!
Пролетина роди четири деца едно след друго. Едва свършваше едното майчинство и започваше следващото. Беше й адски трудно. Не можеше да знае, че Михаил я ревнува неистово и смята, че по този начин, с децата, я връзва при себе си за цял живот. Той работеше много, по цял ден с таксито, вечер и в почивните дни поправяше коли и всякакви машинарии, грижеше се за градината, гледаше кокошки, кози, едно магаре, зайци и прасета, но нощем, нощем тази огнена жена беше негова и само негова.

Когато дадоха двете големи дечица на детска градина, а малките на ясла, Михаил купи едно стадо прасета от Киро Джамбазина и й каза, че тя ще ходи да ги пасе. Тогава за пръв път Пролетина се скри в тоалетната и плака от обида и безсилие, докато се поду. Той не забеляза. Първите няколко дни идва с нея и й показва какво да прави, после я остави сама. Пролетина изгуби едно прасе, караха се, тя се срамуваше от хората, макар да казват, че срамна работа нямало, започна да се облича в разни мръсни анцузи и се занемари съвсем, просто нямаше време, а и дрехите така или иначе се вмирисваха на свински лайна. После свикна, установи, че може да мисли по-спокойно, когато е в гората, научи местата, където има най-много церов жълъд и гледаше да закара стадото там, за да не търчи подир всяко прасе, а да си почива по малко. Остави грижата за децата изцяло на свекърва си, а тя ставаше сутрин, слагаше парче хляб и сирене в мешката, която мяташе през рамо, и подкарваше стадото към Соякча. До един горещ юлски следобед.
Май на тия дни им викаха юлски горещници и с право. Жегата едва се дишаше, макар и край реката. Прасетата мързеливо грухтяха и ровеха под дърветата, а тя се бе загледала във водните кончета, които се стрелкаха над водата, когато ужасно й се прииска да бъде сред тях, да се изкъпе в топлата вода, да измие свинската миризма и да поплува. Огледа се, нямаше никой наоколо, а и кой ли ще тръгне по гората в тоя пек, смъкна вмирисаните дрехи и нагази в бистрата вода. Реката не беше много дълбока и не можеше да се гмурнеш, но можеше да се плува. Когато усети меката прегръдка на водата, Пролетина сякаш се събуди от някакъв сън, стана й леко, въздушно. Плува по течението, после обратно, по гръб, по корем, пляска като патица, залива се, даже се хвана, че се смее на глас. И когато тръгна да излиза го видя. Беше нагазил до глезените във водата, гол до кръста и със запретнати крачоли, и я гледаше. Пролетина не се уплаши, размаха ръце и тръгна гневно към него с намерението да го навика и да го изпъди, без да осъзнава, че е гола, и че малките й гърди стърчаха настръхнали, а водата се стичаше по наедрелия й, гол задник и го правеше матов на слънцето. И точно когато отвори уста да се развика, един объл камък на дъното й изигра лоша шега, тя се подхлъзна, загуби равновесие и тъкмо да цопне с цял ръст във водата, две здрави ръце я подхванаха и я сложиха на меката трева, далеч от миризливите дрехи. От изненада, уплаха и още нещо, което не можа да определи в момента, тя не каза нищо. Младият мъж също не каза нищо, само внимателно отмахна мокрите кичури от лицето й, наведе се и без да измъква едната си ръка изпод гърба й, лекичко я целуна по устните. Сега беше моментът да му извърти един як шамар, да скочи и да се облече, но не можа. Той прокара мокра ръка между гърдите й, после още по надолу, после започна да пие капките по мокрото й тяло, сантиметър по сантиметър, стигна до едната й гърда, докосна я с устни, после до другата, после я погледна, тя почти не осъзнаваше какво става от учудване и възбуда, очите му бяха сиви и сякаш засмукаха нейните, преди тя да ги затвори и да разтвори устни за следващата целувка. Място и време се затъркаляха в едно и само слънцето поспря за миг и се загледа в преплетените тела, но и него го досрамя, че наднича в чуждите съдби и се скри зад доминото на един къдрав облак.
Осъзнаха се едва когато усетиха, че потъват в нещо меко. Бяха се изтъркаляли от тревата и сега лежаха в меката тиня досами реката. Косата й беше лепкава от калта, по рижавите косъмчета на задника му бяха засъхнали кални пръски. Той се засмя, изправи я и започна да я мие от калта. Тя не се възпротиви и не каза нищо. Облякоха се, после още дълго се целуваха и после всеки трябваше да подкара стадото си към неговата си къща.
Юли и август минаха като насън. Халил докарваше стадото си някъде около нейното или намираха нови места, където да закарат стадата, впиваха се един в друг като пиявици и не се пускаха по няколко часа, после дълго си говореха, целуваха се, пак си говореха. Никога не се уговаряха за следващия ден, просто тя знаеше, че той ще я намери. 

Първа разбра Мийрем, жена му. Нищо не каза, един ден го проследи и ги видя. Пак нищо не каза, само отиде до баба Фатме, дето правеше муски и магии и поиска да й направи една муска. Бабата не беше вчерашна, разбра за какво й е, но я предупреди, че оная така е омагьосала мъжа й, че едва ли муската ще помогне. На края на септември, Мийрем изнуди баба Фатме да й каже името на един далечен ходжа, който със сигурност развалял магии и замина да го търси. 
Целия октомври Халил не дойде нито веднъж да се видят. Пролетина караше стадото къде ли не, стигна чак до неговото село, само дето вкъщи не отиде да го търси, но не го видя. Тогава разбра и Михаил. Би я много жестоко и я изпъди, а после заведе дело и се разведоха. Децата, естествено, останаха при него, при такава майка, а тя се прибра в града при техните. Следващите няколко години тя се опитва да започне каква ли не работа, но мисълта, че децата й растат без нея и, че тя, и само тя, е виновна за това, не й даваше мира и тя най-сетне реши да се върне. Моли го дълго, обещава какво ли не и той най-накрая се съгласи да я приеме да живее с тях, но повече не се ожениха и той се обръщаше към нея само с „курво”, когато децата не бяха наблизо. Тя търпеше. Опитваше се да компенсира пропуснатото време, с някакъв непрестанен хъс готвеше, чистеше, говореше с малките, измисляше им игри, работеше в градината, гледаше животните. Михаил започна отново да ревнува – този път ревнуваше от увеличаващата се близост между нея и децата. Тя търпеше всичко, беше си вменила безкрайното чувство за вина и го изкупваше с търпение и покорство. Душата човешка обаче, подобно на окаденото менче за мляко на Михаиловата баба, си има ръбче и ако я напълниш над това ръбче или ще прелее, или ще се обърне. Михаил беше селско момче и би трябвало да знае, че млякото се сипва само до ръбчето и после внимателно се бърка, докато се свари, иначе или загаря, или изкипява. Не усети, че един ден, когато я накара да заколи заек и да го одере, а тя повърна от ужас, беше вече допълнил душата й до ръбчето и тя не можеше да поеме повече.
Пролетина разучи от съседки, че Халил е продал прасетата и пътува всеки ден до близкото градче с една строителна бригада, и един ден отиде у тях. Не търсеше него, търсеше Мийрем. Жената я позна веднага, но като й видя погледа, я пусна да влезе, без да я разпитва, все едно е непозната. Пролетина искаше само едно – името и адреса на онзи ходжа, чиито магии никой не можеше да развали. Мийрем дълго мълча, загледана в жълтия елдъз под прозореца, после стана, откъсна едно листче от тетрадката на сина си, написа нещо с молив и й го подаде. Пролетина го взе и също тъй мълчаливо мина покрай елдъзите, покрай омайващата миризма на петуниите, покрай разноцветните очета на градинските патета, и тихичко притвори зад себе си пътната врата на чуждия дом.
„Так-так, так-так, так-так…” – краката й равномерно натискат педала на машината напред-назад. Машината е Юнион, свекърва й я е донесла от Съюза, когато я наградили с екскурзия дотам за добра работа. Работи безотказно, леко, макар да е вече на години. Двата крачола на работния гащеризон са закърпени, точно под коленете, сега остава горния джоб на гащеризона, отпред на гърдите. Пролетина подпъхва малката муска, слага ямата и започва да тегелира. Ходжата беше казал, че до която част на тялото се опрат муските, може и през плата, за един ден тази част ще изсъхне, до кокал ще изсъхне.
©Живка Иванова Всички права запазени

1 коментар:

  1. Очарована съм от умението на zebaitel да пише за съвременното българско село. Колкото и да е модерно днешното съвремие, всеки от нас носи родовата си памет и тя неминуемо намира своите прояви, дори в най-дребните неща, които правим. Има граници, които обаче човек не бива да преминава. "Душата си има ръбче и ако я напълниш над това ръбче или ще прелее, или ще се обърне."

    ОтговорИзтриване

Популярни публикации / месечен рейтинг