понеделник, 22 юли 2013 г.

СЪБУЖДАНЕ от Веселин Василев / Съблечени мисли




 „...но тия две очи, които греят
 и двама души трудно ще възпеят.”
Шекспир Сонет 83
превод Вл.Свинтила


Къде съм?...
И друг път му се беше случвало, съзнанието недисциплинирано да се върне в тялото, малко след като то вече се е събудило и в тези няколко кратки мига, фиктивният кормчия – умът – трескаво да търси ориентир, запокитвайки въпроси…
Къде съм?...
Под зоркия прожектор на осъзнаването, мъглата на дезориентацията започна да се разсейва. Да, той спеше – всъщност – събуждаше се. Къде?... Къде?...
И какво е това, което гъделичка лицето му?
Не отваряше очи все още. Но там, ниско долу, в стомаха, онази позната топлинка бавно се разля нагоре към гърдите и по-нататък… Беше в широкото легло, в кокетната хотелска стая с резедав интериор. Топлинката стигна гърлото и, пръснала се наоколо, преля в меките овални форми, леко допрели го отляво. Поуспокоен умът взе нещата в свои ръце и започна да прави това, което умее най-добре – да обяснява. Тази, топлина, Приятелю, е щастието. А в момента най-важната причина за него е, че си с Нея...
Напълно съзнавайки всеки милиметър, внимателно повдигна клепачи. Едно, че искаше да е съвсем неподвижен и второ – да присъства в момента абсолютно цялостно. Той се събуждаше, а Тя беше до него!
Първото, което видя беше копринения воал, изтъкан от ситните пружинки на косата й, ширнал се лениво и нахакано върху цялото му лице. Умело разперена паяжина, доволно уловила плячката си. Защо, обаче, така сияе? Аха… флиртува със слънчевия лъч, любопитно промушил се през завесите.
Представи си лицето си в подножието на изригнал вулкан – кротко изригнал, без облаци пепел и пара. Само безброй нажежени вадички лава се стичат, лъкатушат, сучат спирали и по-огнени горе, постепенно изсветляват надолу. Един целунат от изгрева, хулиганско-разпенен прибой, дето хем гали ласкаво гостоприемния бряг, хем с мъртво вълнение тегли навътре – към дълбокото. Припомни си Фотев: „Морето живите обича, то мъртвите изхвърля на брега...” Е, той беше жив. Значи морето го обича. Дано да е прав Фотев...
Леко помръдна пръстите на краката си. После на дясната ръка. Усмихна се, защото си помисли, че сега те вкупом завиждат на лявата длан. Завиждат й, защото беше се пъхнала незнайно как точно в извивката на талията и й беше добре.
Почувства мекотата на кожата – бяла като обратната страна на току-що обелена портокалова кора... и ароматна. Странен аромат. На какво точно? Не на козметика, не... По-друг, някак... На стоплен от утринното слънце, избуял след нощния дъжд, пролетен треволяк, в който плетат нюанси мораво цъфнал здравец, мокър бъз, бисерна момина сълза... Пъстра миризма – не сладникава, а жива, свежа, отрезвяващо реална... До пристрастяване. Веднъж поел я в гърдите, все я търсиш отново...
Раздвижи пръсти и полека проследи извивката. Шавнало, електричеството заструи през порите и Тя потръпна… но само толкова. Той спря усмихнат и притихна. Секунда, две, три... Обърна се мързеливо, отметна коса и без да отваря очи, сви колене, пъхна ръце между бедрата, притисна се към него и зарови глава в гърдите му. Лицето й остана абсолютно неподвижно. Не беше сигурен, дали не е естествена смяна на позата на спящ човек. Затова застина. С ефирните си пеперудени крилца, дъхът й пърхаше по кожата му. Но пък случайно или не – същата превилегирована длан пак беше пълна – скътала гостоприемно лявата й гърда. Почти по мярка. Самата мисъл стопли шепата му. Немирният показалец се заигра с поласканата от вниманието черешка на върха. Обиколи я бавно, леко я потърка в основата, обходи наедрялата й заобленост. После пак. И още... Усети напиращо наедряване и у себе си... Изви внимателно глава. С върха на носа си бутна един любопитен наситено оранжев кичур, надникнал в седефената мида на ухото, колкото да допре устните си и после тихо, като зноен августовски полъх, зашепна:
„Знаеш ли, как обичам да те гледам сутрин, преди да се събудиш?... Лицето ти сияе загадъчно озарено, блажено усмихнато, порцеланово гладко като на бебе. Нито една гънка. Само ръбчетата на устните, се кипрят закачливо навирили крайчета, защото знаеш, че те наблюдавам. Очите са още затворени, но миглите всеки миг ще пуснат лъчите им и зинтригувано слънцето ще запулсира с дълбоки контракции. Брадичката, румена от нощния „пилинг”, нахално се шмугва между устните ми. Грациозно надзърнали изпод гънките на чаршафа, ръцете обвиват врата ми с най-мечтаната примка и дават повод на щръкналите лешничета на гърдите любопитно да потърсят моите. Еликсирът на споделения екстаз е оставил засъхнали, блестящи следи по светлото кадифе от вътрешната страна на бедрата. А те се изпъват в мъркащо протягане, уж неволно отмятат завивката и тайнственият извор в недрата им, хипнотичен като песента на сирените, ме кани да напия живата му вода. Езикът ми се гмурка в розовота нега и отключеното вълшебство бликва благодатно. Моят жезъл откликва на повика. Разбеснели, сърцата препускат синхронен галоп, а душите лудуват в неравноделния ритъм на Живота! Знаеш, как обичам да те гледам сутрин, нали?...”
Дръзко наелектризиращ, върхът на езика му постави многоточието дълбоко в притихналата раковина. И хукна да се вплете в нейния, за да не го кара да чака повече.

Съблечени мисли © Веселин Василев Всички права запазени

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг