Беше
се сгушила между новите триетажни къщи, които по-скоро приличаха на хотели. По
цялата дължина на улицата само тя беше останала, напомняйки за старото време.
Когато в дворчетата, окъпани в цветя, асми и смокинови дръвчета, край дървените
маси привечер се накачулваха курортистите. Защото и кръчмите тогава не бяха
толкова много, колкото сега. Това сближаваше хората с хазяи и непознати, и така
се създаваха приятелства за дълги години.
Морето
все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите
триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха
летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с
чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше
превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджурии, плажни кърпи, казани с
варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които
настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите,
защото все пак наоколо е лято, море и ваканция.
Малката
къща беше скоро варосана, покривът й се беше наклонил на една страна, но не
течеше, малкият двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше
цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана
с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня
до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива,
за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да
присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата,
която да покрива белите й коси. Сега по улицата отдавна не сядаха стари жени,
то никой не излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и
свършваше чак когато се изтечеше лятото.
Двете
дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето
за тях, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше
по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, откъдето скубеха големи миди и ловяха
едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години
дворът им беше пълен с гости, бяха оправни и много приветливи с всички двете
сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе
цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези,
спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и
Леца. И двете работеха в консервената фабрика от години, трудолюбиви бяха и
никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.
Последните
десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат
къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж
им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни
коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня,
която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става.
Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само
през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.
Само
че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече
наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в
двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и
това им беше достатъчно.
–
Пепо ма, я да помислим още веднъж – беше се обърнала два-три пъти към кака си
по-малката.
–
Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе! – гълчеше я Пепа и
така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше
малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле и когато
дойде есента, Леца остана сама в малката, току-що варосана къща. Къщата на
гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки,
сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се
усети.
А
предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови
предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота
и бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше
мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.
–
Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. Пък после,
живот и здраве…
Така
ги отпрати и този път Леца.
Зимата
бързо премина. Дойде отново зеленият цвят по смокинята, асмата пусна филизи,
мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново
се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл
ден на гости на малката къща, при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата,
мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче
и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза
да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи,
изведнъж ги позна.
От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха
яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца двете
сестри им бяха пратили за сватбата паламуд и сладко от смокини. Защото в техния
двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите
си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така
вече толкова години.
–
Това е синът, това е снахата, това е внучето – каза й мъжът. Те живеят сега в
чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За
нас твоята къща е специална.
След
няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали споменът, който не беше
угаснал в едновремешните й приятели от онова лято беше я накарал да промени
решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и
времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща, ще я има и
баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата.
Пък
докога, Божа работа. После племенниците да решават…
11.09.2009
Любомир Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар