От години не бях ползвала отпуска. Не, не че не
съм излизала в отпуск от работата, но не си бях давала почивка от хаоса около мен.
Но ето ме сега – вече дванадесет дни се оглеждам на морския бряг за някой
„гларус”. А-а-а, не в оня смисъл, дето трябва да плащам. Щеше ми се някоя забежка.
Днес е последният – тринадесети ден... – събота.
Обикновено идвам
на плажа към осем. Тогава са тук всички самотници или ... смотаняци... Всяка вечер,
преди заспиване връщам лентата назад, за да установя, че на нито един не мога да
запомня физиономията.
Бих могла да си
отпусна още седмица, но не виждам смисъл. Довечера хващам влака и се връщам отново
към мрачното, сиво ежедневие. Дните се изтърколиха като цигански колела – утро
– вечер, ден – нощ... от самотни по-самотни...
Ето и сега, след
като постлах самотната хавлия на пясъка, край тихото, може би самотно като мен,
море и запалих самотна цигара, ще изпия последното, самотно кафе и ще хапна, също
тъй самотната, кифла, небрежно оставена (поглеждам) върху финия вълнен, розов шал...
Е, плажът постепенно
започна да се пълни, но...
Изведнъж нещо се
стрелна към мене. Наведох се и, надигайки глава, видях как един гларус отнесе кифлата
ми заедно с...
– Шала ми!… –
изкрещях ужасена и скочих.
Птицата се
стрелна към една жена, която направи няколко крачки назад, но залитна и падна по
гръб върху току-що изтегналия се наблизо мъж. Развелият се шал перна сладоледа
на едно идващо дете, размаза го по личицето му и то писна. Шепата хора на плажа наскачаха и подгониха изплашения вече гларус. Току-що пристигнали тийнейджъри започнаха
да го замерват със сини сливи, но уцелиха една лелка... Настана голяма олелия. Ошашавената
птица видя най-сетне свободен коридор към водата и се спусна натам... Опита се да
се вдигне във въздуха – пусна кифлата, а вятърът поде, закачения за крака й, шал
и това й помогна за известно време. После той се отпусна и крайчето му се топна
във водата, материята натежа и започна да дърпа птицата надолу...
Не исках за гледам
останалото. Седнах на брега и захлюпих лице в шепите си – не знаех да плача ли,
или да се смея. Исках гларус – на ти гларус! Язък за шала – беше подарък от най-добрата
ми приятелка – донесе ми го от чужбина. Язък и за гларуса – обречен е, ако не успее
да се освободи...
Край мен постепенно
утихна. Седнах с крака във водата, изключила външния свят и замечтах: (ето, дочувам
шляпане на весла току до мен) представих си привлекателен мъж с чаровна усмивка,
който ми подава ръка и казва: „Ще ме придружите ли до самотния остров, който се
вижда ей там?”
– Госпожо, госпожо,
този шал ваш ли е? Госпожо!...
Излязох от унеса
и вдигнах глава, отваряйки най-сетне очи. До мен наистина имаше лодка, забила нос
в брега, а от нея една ръка ми подаде мокрия шал. Слънцето ми попречи да видя повече.
Станах бързо и посегнах към наметката си с едно смотолевено: „Благодаря!”, но ръката
се дръпна и същият глас възкликна:
– Охо-о-о, каква
симпатична дама! – насреща ми светеха два изумруда, а под тях белееха два реда зъби.
– А може би заедно с шала ще приемете и разходка с лодка??? – И докато аз се колебаех,
той продължи: – Който прави услугата, черпи!
– Добре! – отговорих
аз преди да се е разколебал. – Приемам разходката с лодка... заедно с шала!
Събрах си багажа
от плажа и си помислих как тази вечер влакът ще замине без мен...
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар